|
Втори ноември. Тази сутрин намина един приятел. С кутия сок и шоколадови бонбони. Рожден ден и естествено, че бях забравил. То на майка си рождения ден допреди шест години не можех да запомня точно кога беше, та брат ми все се обаждаше да ми напомни. Като си изкарах личната карта и по датата на нейното издаване се ориентирам. Издадена ми е на 31 число, значи майка ми има рожден ден на 30-ти, а приятелката ми на 31-ви. Баща ми е лесен – датата му е международен празник (различен от 8-ми март и Коледа), а за брат ми и в момента не съм сигурен дали е на 11-ти или 14-ти. Месеца го знам естествено.
Забравих рождения ден и на спонсора си, за което
Честито Йошко!!!
Петнадесет години без капка алкохол си е яка работа. И постигнато с духовно пробуждане, а не със стискане на зъби. Припомних си преди година и три месеца как рових из форума и търсих кой от пишещите е наясно с цялата тази работа и кой знае как става измъкването от безнадеждното царство на Алкохола, Депресията, Ужаса, Самотата и Страха. Лъсна един, който имаше точно това, което исках. Залепих се за него и оттогава насам всяка вечер благодаря за този шанс. И оттогава - по пътя на Програмата и Щастливата съдба.
Та за рождения ден на моят приятел. Остави бонбоните, наляхме соците. Оправдава се – не донесох алкохол, защото знам, че не си падате много-много. Колежката от двайсе грама и зачервява ушите. Приятелят разправя плановете. Тръгва следобяд за планинско хотелче. С компания. Носи доста ракия от неговата. Рано-рано щял да захваща. Тръгва на път в ранния следобед и няма да шофира той. Алкажното ми аз се намесва въодушевено: „Ще се подкараш още по пътя!!!“
Пича веднага ме охлади: „А, за никъде не бързам. Друго си е да седне човек.“
Опааа. Пак забрави май, че не всички пиещи са алкохолици. Алкажче, ти даже нямаше да знаеш откога си се подкарал. Ама задължително по пътя щеше да пееш и се хилиш като идиот в колата. Защо „като“, се казва на това място.
И се сетих как преди години му обяснявах на същия френд, че съм изнамерил един нов и много удачен начин на пиене. За почивните дни, когато не искаш приятелка, съпруга или други натрапливи родственици, да ти се бъркат в главата. Как да си създадеш щит, в който да се размажат всички опити за галактическа атака.
Разправям му как действам: „Завъртам се покрай хладилника, докато няма никой в кухнята, или покрай барчето, докато няма никой в хола, или покрай гардероба в малкото коридорче. То при двама души общо на терена, все някъде ще е свободна зона. Най-обичах от хладилника. Лапам шишето и изсипвам няколко глътки. Над петдесет грама. Сега се сетих, че това го правих и преди всеки обед – легално. Нелегалното от сутринта. Да има време за почивка. И след тази доза – абсолютен непукизъм и спокойствие. Първата държи около четиридесет и пет минути. Второ зареждане. Трето зареждане. Дрямка. Събуждане. Следобедна. И се навлиза в зоната на разрешената употреба. Все пак сме в България. Патриархат. Традиции. Свободен ден.“
Разправям му тези неща на авера и яко го агитирам и гледам как очите му стават едни кръгли-кръгли и съвсем осезателно се дърпа назаде. Ко ти стана ве? Отде да знам, че не всички били алкохолици. То аз и за себе си не знаех, че съм такъв. Обаче съм си точно такъв. Един спикер правеше съпоставка с бременността. Да си алкохолик е подобно на бременността. Всички сме на някакъв етап – между зачеването и термина, ама сме си бременни. Един е още в пламъка на Медения месеца, а друг са му изтекли водите и се тресе от финалните контракции. Мда. Разликата е, че тези контракции си карат доста годинки наред. Знам подобни случаи. Ама вместо Акушер-гинекология – Психиатрична клиника. Хорото на Свети Вит. Като ги прочетох тези работи преди пет години във „Вертеп“ на Зола и ми изтръпна врата, обаче това ни най-малко не ме спря да пия.
И сега за мене какво означава, че съм алкохолик? Какво означава, че съм безпомощен пред алкохола?
Докато повечето събратя се остават само на това ниво – безпомощност пред алкохола, то аз си имах работа най-вече с втората част от първата стъпка – животът ми е неуправляем. Това, защото разбрах, че съм алкохолик, стиснах зъби и държах една година. Е, друсах се порядъчно и почти всеки ден с най-различни субстанции. Каквото набарам. Нали всъщност имах проблеми единствено са алкохола. И ги разреших. Нали не пиех. Обаче трябва да се успокоя по някакъв начин. Бях подочул, че трябва да се събирам с други алкохолици и го правех. Един приятел се оказа същия като мене и също спря. Двамата бяхме почти всеки ден и си мислехме, че сме се справили. Ние сме по-силни от това. Не сме като другите овци, които разчитат на разни глупави бръщолевения и се събират на стада да се натискат един о друг. Да не дойде отнякъде Кумчо Вълчо.
Обаче животът ми беше неуправляем. Не можех да се контролирам. Или ми идваше да утрепя някой на светофара, или поне да крещя до побъркване. Или пък сутрин като запецвах у дома на дивана и не можех да се отлепя. Навънка ме чакаше враждебният свят. Всъщност беше въпрос на време да се подкарам окончателно. Но тъй като съм силен, предпочитах да се утрепя. Нали се оказа, че не алкохолът е мой проблем – значи имах някаква ужасяваща психична болест. Не бях далеч от истината. След толкова години мъчения в пиянство и една година мъчения в сухота – все нещо бях загрял. Не беше само алкохолът. Имаше и нещо друго. Алкохолът беше само върха на айсберга. Под него имаше тонове ледена маса. Причините и условията. Душевната болест.
И какво все пак е за мен първата част от първата стъпка – безпомощен пред алкохола?
Ще започна от това какво не означава – не означава – няма да пия, не трябва да пия, не бива да пия, не мога да пия, стискам зъби, връзвам се.
Означава – няма начин да не пия, защото съм алкохолик и това е болест, враг – Коварен, Объркващ и Всемогъщ. Пред него мога единствено да капитулирам. Това е моята безпомощност. Абсолютната капитулация. Само тогава може да се намеси някой по-силен, защото ще бъде реална стъпка, че се нуждая от помощ. Капитулацията. Без никакви условия. Предавам се. Не мога повече. Не мога повече. Помощ. Но човешка помощ няма.
И оттам насетне яко по Програмата. Защото ако не работя по Програмата – със сигурност ще се запия или ще превъртя. Това е абсолютно сигурно, защото съм алкохолик. Нормалното състояние за един алкохолик е да пие. Ненормалното е – да не пие. Затова на моменти ми е доста чудно как така става номера. Защо не се запивам. Не че искам да се запия, но се чудя какво по-различно правя, че не се подкарвам? Гледам, гледам – ами Програмата. И то не да говоря за нея а да предприема Стъпките. Не да ги осмислям, да ги научавам, да ги повтарям, да ги чета наобратно или да ги пиша с лявата ръка (на което съм спец), да ги приема дълбоко в сърцето или мозъка си, да ги пея, да ги рисувам.
Предприехме следните Стъпки. Предприемаме ги. Вдигам единият крак и пристъпям. После другият. И така нататък.
П.П. За Соня. Не си я давам и аз. Моята вяра. В Програмата.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
|
Re: Алкохолик това зву4и гордо:) [re: Coня]
