Здравей Аня!

Благодаря ти за този постинг! Породи у мен асоциация с нашето "жабешко" квакане. Мислено го свързах с нашия форум.
Всеки, а и аз си "квакам" по своему. На някой това "квакане" някога пречи. И съм чувал гласове: "Тихо, не така, не квакай, слушай само моето квакане!"
Молитвата ми тогава е била неспокойна. Вече не искам да харесват моето говорене /"квакане"/, а само да го слушат, чуят. Искам да чувам другото говорене и то да не ме дразни. Да не го пренебрегвам. Да не казвам: "Тихо..."!
Моят вътрешен глас вече ми подсказва, че чуждото говорене /"квакане"/ ми е необходимо, не искам то да замлъква. И никога не ще се опитам да го заглуша, спра. То ми помага да се съсредоточа в своята молитва. Не ми пречи. Харесва ми нашето "квакане" когато и защото е ритмично, спокойно! Тогава ме обогатява. Изпълва ме със спокойствие.
Лек и спорен ден!




Вчера на сбирка главната тема беше спокойствие и смирение. Оттогава ми се върти в главата тази моя любима притча на Антони де Мело, затова исках да я споделя за лека нощ.