НОВ ЧОВЕК

Опитах се да помогна на този човек. Беше унизително изживяване. На никого не е приятно да се провали напълно – това действа опустошително върху самочувствието. Изглежда нищо не помагаше. Водех го на сбирки, а той седеше там в недоумение и аз разбрах, че присъства само телом. Търсил съм го и у дома, а той или се беше запилял някъде да пие, или се измъкваше от задния вход, докато чуках на парадния. Семейството му бе започнало да изпитва сериозни затруднения – долавях отчаянието им.
После дойде епизодът с болницата – последен от рекорден брой негови хоспитализации. Тогава той изпадна в делир, придружен от конвулсии – така буйни, че се наложи да го завържат. Беше в кома и затова му поставиха системи. Всеки ден, когато го посещавах, изглеждаше все по-зле, колкото и невъзможно да звучи това. Беше лежал вече шест дена в безсъзнание, без да се помръдне, ако не се броят периодичните тремори.
На седмия ден отново го посетих. Докато влизах в стаята, забелязах, че свързващите го ремъци и системите ги нямаше. Духът ми деднага се повдигна. Значи щеше да се оправи. Лекарят и сестрата обаче охладиха възторга ми – вече почти нямало надежда.
След като уредих да доведат жена му, изведнъж се сетих, че е католик и сигурно трябва да се спазят и религиозните обреди. Тъй като болницата беше към католически орден, трябваше малко да се поразходя и попаднах на монахиня (игуменката, както се разбра после). Тя съобщи на свещеника и заедно с още една монахиня ме придружи до стаята.
Когато накрая дойде и свещеникът, тримата решихме да изчакаме на пейката в коридора. Без да сме се уговаряли, и тримата наведохме глави – игуменката, монахинята и аз, някогашният дякон презветарианец.
Нямам никаква представа колко време сме останали така. Усетих, че свещеникът приключи и замина по друга работа. Към действителността се върнахме едва когато откъм стаята се чу движение. Когато погледнахме, се оказа, че пациентът е приседнал до леглото!
"И така, Боже, започна той, вече не искам да се местя като полузащитник. Просто ми кажи какво искаш да направя, и аз ще го направя."
Лекарите по-късно признаха, че са намирали за физически невъзможно той да се помести, а още по-малко да приседне. Не забравяйте и че не беше промълвил и дума, откакто влезе в болницата. Следващите му думи бяха: "Гладен съм".
Истинското чудо с него обаче стана през следващите десет години. Той започна да помага на хората. Говоря за сериозна помощ. За каквото и да му се обадеха, той не намираше нито един проблем за прекалено труден, неудобен или "безнадежден". Той основа групата на АА в града си, но се смущава много, ако споменете това или количеството работа, която върши за АА.
Това не беше същият човек, когото се мъчех да обуча с дванайсетте стъпки. Самият за се провалих във всичките си усилия да помогна на човека, когото познавах. А после Някой го подмени с друг.

Бърнардсвил, Ню Джърси