През шестгодишния си стаж в братството на АА допуснах три запоя – мрачни и нерадостни епизоди. Всеки от тях ме изпълваше с безнадеждност и беше удар по самоуважението ми. След като отново изтрезнях, аз си намерих незначителна работа и разбрах – човек може да намери удовлетворение и в неквалифизирания труд, а зад смирението – погледнато като търсене на истината – може би се крие една от проявите на Висшата сила.
Тогава изведнъж ми предложиха отговорната длъжност технически директор. Отговорих, естествено, че трябва да помисля.
Дали бях в състояние да остана трезвен? В момента трезвен ли бях или просто сух? Можех ли да се справя със значителната отговорност и да не се възгордея от подновения си успех? Или Бог щеше отново да допусне да се накажа сам?
Позвъних на една приятелка, чийто спонсор бях. Тя смяташе, че заслужавам новата длъжност и би трябвало да приема предложението. Доверието й ми даде сили, пък и сам знаех колко благотворно биха ми се отразили възвръщането на достойнството и благодарността, че съм жив. Това ново чувство остана у мене и вечерта, когато двамата отидохме на сбирка на АА. Тогава обсъждахме единайсетата стъпка: "Чрез молитва и медитация потърсихме начин да подобрим съзнателния си контакт с Бог, както ние го разбираме, като се молехме единствено да разберем каква е волята Му за нас и за сили да я превърнем в дело."
Вкъщи, уединен в стаята си, се натъкнах на още една изненада – писмо от сестра ми. За последен път я бях виждал в шерифския кабинет, където тя със съжаление сложи край на дългите усилия на семейството ми да ме спаси: "Дори молитвите ни станаха безнадеждни, призна тогава тя, така че те оставям сам да се грижиш за себе си." А сега писмото й ме умоляваше да пиша как се чувствам и къде се намирам в момента. Като огледах саждите и мръсотията по покривите наоколо, а после и собствената си разхвърляна стая, с горчивина си помислих: "Наистина, само да можеше да ме видиш в момента!" Може би опрощението ми се криеше единствено във факта, че нямах какво повече да губя, нито нещо, което да си поискам. Но наистина ли беше така?
Всички идеали на младостта ми бяха пометени от алкохола. Сега надеждите и мечтите, семейството и длъжностите ми – всичко, което имах някога – се върнаха, за да ми се надсмеят. Спомних си как се криех зад дърветата пред някогашния си дом, за да видя децата си през позореца, как звънях на семейството си, за да чуя познатите гласове: "Ало, ало, кой е," преди да затворя.
Седнах на леглото, взех писмото и отново го зачетох. В отчаянието си проплаках: "О, Боже, Ти ли ме изостави? Или аз изоставих Тебе?" Нямам представа колко време изкарах така. Като се надигнах, нещо ме привлече към прозореца. Видях значителна промяна. Саждите и мръсотията на промишления град, бяха изчезнали под покривката на пресен сняг. Всичко изглеждаше ново, бяло и чисто. Смъкнах се на колене и поднових съзнателния контакт с Бога, когото знаех от дете. Не се молех – просто Му говорех. Не разсъждавах – просто разтоварвах натежалото си сърце и загубената душа. Не благодарях за нищо – просто Го умолявах за помощ.
Тая нощ, накрая намерих мир в себе си за първи път от години, успях да спя до сутринта, когато се събудих без страх и ужас от новия ден. Като продължение на молитвата си от предната вечер заявих: "Ще приема длъжността. Но мили Боже, нека отсега нататък вървим ръка за ръка с Тебе."
Докато някои дни мога да открия у себе си само нищожно количество истинско смирение, двайсет и пет години по-късно все още усещам онова вътрешно спокойствие, което намерих при приемане на Божията воля. Всяка сутрин ми носи нова вяра в трезвеността – не като просто въздържание от алкохол, а като непрестанно възстановяване на всички страни от истинския ми живот.
С приятелката ми от АА, моя съпруга вече двайсет и пет години, успешно възстановихме контактите със семейството ми. В сегашния ни задоволен и щастлив живот, сестра ми и аз споделяме подновени и още по-силни общи идеали. От деня на пресния сняг аз вярвам и на мене ми вярват.