Ангелът ми имаше невероятната дарба да отваря всякакви врати, а в затвора “Раковецка” във Варшава тези врати бяха шест – броих ги два последователни дни - нагоре, после надолу, на влизане и на излизане. И докато се изкачвахме по стълбите, преминавайки през всякакви видове охрана и слушах пърхането на крилата му край себе си, без да щем се разфилософствахме - на възможно най-неподходящото място:
- Другите туристи се хвалят, че са посетили еди кой си музей, еди коя си галерия, иди коя си забележителност в чужбина, а аз... – въздъхнах без капка лицемерие .
Хранителят ми прихна:
- Ти ще им кажеш, че си бил в затвора...
- И в еди коя си психатрична клиника....
- И в еди кой си дом за бездомни, така че ще те гледат с огромен интерес.

Всъщност нямам намерение да разказвам пикантни неща, не мога да сравнявам затворническата действителност в Полша и България – слава богу, не познавам последната, а и не им е мястото тук на пикантериите. В “Раковецка” бяхме заради голяма група затворници-алкохолици, които получават психотерапевтична помощ там в продължение на дванадесет седмици по програмата “Атлантис”. Така че разказът ми е за това.

В затвора ни посрещна още една Каша, също психоложка. Вече мислех, че всяка втора психоложка в Полша се казва Каша, докато накрая се запознах с Ева, която е някакъв шеф на психолозите в “Раковецка”.

“Атлантис” е въведена от 13-14 години в Полша, и тук е използван опитът на САЩ. От Полша вече, пак по проект на фондация “С. Батори” са я задействали и в Киргизия. Мисля, че и в българските затвори – със сигурност в старозагорския – се правят някакви опити да се работи по нея със зависими затворници от психолози, били на обучение във Варшава. Програмата е изградена по елементи на “Минесота”, но е съобразена с факта, че става дума за зависими, извършили престъпления. Значи, какво се прави? Затворниците, за които е сигурно, че са алкохолици, получават предложение да изкарат психотерапевтичен курс в “Раковецка” – тук идват на психотерапия престъпници от почти всички други полски затвори. Преди са ги подбирали на доброволен принцип, но сега ако предложението не се приеме, може да се стигне и до втори, вътрешен съд /пенетранциален/ на алкохолика, по време на който се поставя диагноза и затворниците се местят тук за 12 седмици с решение на съдия.

Първо бяхме в обща група, където се проведе лекционна част, после психотерапевтичната група, в която участвах и аз /слава богу, не като затворник/ се състоеше от петнайсетина души алкохолици. Докато ги разглеждах, си отбелязвах подсъзнателно кой е явният лидер, кой скритият /т.е. аутсайдерът/, това винаги се вижда с просто око. Каша ме представи, те дълго ме гледаха мълчаливо, накрая един каза замислено:
- България? Аха, ходил съм до там да пренасям хероин...

Програмата “Атлантис” е разделена на три метода. Първият е познавателно-информационен, т.е. състои се от семинари и лекции, при което болните се запознават с различните аспекти на болестта, с проблемите и трудностите, които очакват пациентите по време на ремисията, както и с методите за възстановяване по програмата на АА “12 стъпки – 12 традиции”. Дори и в затвора имаше изградена група на АА, която си прави сбирките по два пъти седмично, в нея понякога участват и бивши затворници отвън, след като минат през необходимите проверки. Имаше един особено трогателен момент. Едтата група, в която бяхме, четяха цикъл, наречен “Медитации”. “Човек трябва да познава духовните си начала, за да се обърне към Бог” – прочете един от затворниците. Странно е да го чуеш от устата на престъпник! На стената в залата “Дезидерада” напомняше за основните на духовния път...

Вторият метод в “Атлантис” е психотерапевтичната група. Там се решават много задачи, свързани с адекватното възприемане на проявите на психична и физическа зависимост - изграждането на комуникативни навици (много от хората там почти не умеят да общуват), преодоляване на подсъзнателните съпротиви към лечението, проявяващи се чрез психологичните защити (рационализация, отрицание, магическо мислене и др.). Много от затворниците продължават работата върху себе си по програмата на АА, когато излязат на свобода. “Атлантис” е шанс за тях, доста не знаят дори, че са болни, не са чували никога за групи на АА, не знаят какво е психотерапевтична програма, не са контактували със себе си, не познават чувствата си. Тук получават възможност за избор, как го реализират по-късно, това вече зависи от тях.

И третият метод е свързан с индивидуалната работа, на за разлика от “Минесота” в доста по-директивен подход – детайлен разбор на живота, детайлен анализ на периода, от който болестта е започнала да се проявява и пр.
Относно “Атлантис” вече по време на семинара научих още един интересен факт от Дариуш Сковронский, един от специалистите по “Атлантис” в Полша. Само 25 % от насилията в обществото се извършват от алкохолици и наркомани. В 75 % от случаите на насилие то е упражнено от трезви и здрави хора. Ева, шефът на психолозите, която се оказа с огромно чувство за хумор, докато говорехме за теорията на Ломброзо, също спомена за нещо подобно в тоя смисъл. В дългогодишната си работа тя се научила да различава интуитивно хората, склонни към педофилия и насилие спрямо деца. И много малко от тях са алкохолици.

Според Ева упеваемостта на “Атлантис” в момента е между 15 и 20 %. Затворът поддържа добра връзка с алкохолиците, преминали курса на програмата години наред, имат си техни методи да го правят и да получават обратна информация. Допреди време, когато подборът на алкохолици и други зависими за терапия следвал доброволен принцип, процентът бил твърдо 20, но откакто лечението приело принудителен характер и в него започнали да участват рецидивисти, които не са заинтересувани и дърпат цялата група назад, процентът успеваемост спаднал. Което работи в полза на тезата за необходимостта първо да признаеш пред себе си, че си загубил битката с алкохола и наркотиците и тогава да направиш опит за оттласкване.