Ако в “Петра” и в психотерапевтичния център за алкохолици на Ева Войдило в Розвадов, за който по-нататък ще разкажа, проличава ясно ангажираността на държавата с решаването поне на част от проблематиката, свързана с алкохолизма, то в “Монар” историята е друга. “Монар” е полска неправителствена организация, разполагаща с редица центрове за лечение на бездомни алкохолици и хора със зависимости. Финансира се изцяло от неправителствени сектори - проекти и програми, както полски, така и по линия на европейската общност; или пък от частни организации и дарения на частни лица. Всъщност в Полша има законова възможност за подобно финансиране, тъй като много от организациите, занимаващи се с подобна дейност, в това число и “Монар” са със статут на“обществено-полезни”. Общността се занимава предимно със социална реадаптация на наркомани, алкохолици и други зависими. Подобен център за бездомни алкохолици от веригата “Монар” е изграден и в периферията на Варшава. Един ден отидохме там с Каша и Анджей Майхер. Анджей е психотерапевт, сам той е алкохолик, който не пие повече от 16 години. Изобщо, прави впечатление, че тук повечето от психотерапевтите и консултантите, занимаващи се с групи на алкохолици, сами са алкохолици с по много години трезвост. Това е изискване и на програмата “Минесота”.

Първото,което ме впечатли в “Монар”, беше очовеченият вид на комплекса и чувството за домашен уют. Нямаше го подтискащото усещане за решетки, изоставеност, изолация, и високи стени, откъдето трудно можеш да се измъкнеш. На няколко пейки бяха насядали част от обитателите, които се взираха в нас любопитно. Нямаха вид на клошари или западнали и занемарени физически и социално хора, после разбрах, че там им раздават и дрехи. Наоколо имаше четири едноетажни постройки с червени покриви, те повече приличаха на кокетни селски къщи, отколкото на приют – вероятно под влияние на Дикенс и Зола винаги съм си представял приюта като мрачно и мизерно място, където е някак несправедливо да се озове човек. Е, в “Монар” нямах такова чувство. Центърът приличаше повече на дом, споменах, че в него имаше нещо приветливо и домошарско. Отпред имаше малка градинка с току що цъфнали дръвчета, пясъчни алеи и езерце, над което се извисяваше статуя на Дева Мария с разперени ръце – някакво миникопие на огромната статуя над Мексико Сити. Имаше и голяма петоъгълна оранжерия, с много саксии с цветя, които все още не бяха изкарани навън. Стаите бяха семпло обзаведени, с по две и три легла. Залите за групова психотерапия бяха също две или три.

Спомням си оная представа за Южна Каролина от 80-те години, която оставяше описанието на Ошатински от книгата му “Грях или болест” - зимуващите навън бездомни алкохолици, дошли на по-топло от северните щати, супата раздавана им от Армията на спасението, търкалящите се по земята празни бутилки и купчините кутии от бира по плажовете на Лос Анджелис, мръсотията. Това е обратната страна на монетата и един от важните въпроси е какво прави възможен такъв огромен скок, докъде се точно достигат границите на вътрешната способност за съчувствие, която да трансформира разрухата в нещо градивно. Само че ще оставя тия разсъждения висящи, тъй като не са ми цел.

Споделих за усещането за уют и домашна атмосфера с мъжа, който ни развеждаше, беше поредният терапевт-алкохолик, казваше се Хениек и не пиеше вече от около 20 години. Говореше бързо, така че не успявах да проследя в цялост монолога му.

- Да – кимна сериозно. – За много от алкохолиците тук това е първият истински дом в живота. И когато излязат, вече имат критерий какво трябва да представлява един истински дом. Някои правят опити да го изградят. Много от тях не са имали никога през живота си дом, а само места за живеене. Други са били дълго по затворите и са забравили значението на думата...

Докато говорехме, наблюдавах през прозореца обитателите, някои от тях разговаряха, други бяха заети с работа по двора, а трети преглеждаха някакви записки. И тук ще спомена мимоходом един друг един интересен въпрос: за целесъобразността на трудовата терапия, която се практикува в България в много от психиатричните болници и комуните. Има ли изобщо такова животно и струва ли си напразно да се хаби енергията на болните, чиято главна цел в терапевтичния процес е да се учат да живеят? Щото едно е да се погрижиш за интериора и екстериора на мястото, където живееш, в рамките на два-три часа, друго е да се блъскаш 6-7 часа. Тогава откъде сили и енергия за учене, за самоанализ, за писане и изобщо за интравертиране в дълбочина навътре в себе си? По време на групова терапия един уморен от работа човек със скапала се психика най-вероятно ще заспи или ще гледа тъпо в краката си, докато чака да минат досадните два часа. На много места в полските центрове тоя проблем са го решили в полза на психотерапията. Труд да, но доколкото е необходимо да се поддържа хигиената, градината и дома. Останалото време е за работа върху себе си, щото една истинска терапия се живее, ако приключва с излизането от стаята, значи резултатът ще е половинчат или никакъв.


В центъра на “Монар” работят няколко души щатни психотерапевти-алкохолици, които водят групова, а когато се наложи, и индивидуална психотерапия. Работи се по “Минесота”. Още една специфична и ценна особеност на програмата е, че дава възможност за занимания и с ниско интелигентни пациенти. Трудни са високо интелигентните, макар че в “Монар” те са рядкост. Доколкото си спомням, в “Монар” престоят е също 8 седмици, като организацията след това прави опити да помогне на преминалите терапията алкохолици да си намерят работа и да се адаптират някак в обществото. Пациенти се приемат веднъж седмично след тридневно проучване и документ за преминат детокс. Всеки от тях си има папка, в която са побрани всичките му записки в процеса на терапията, попълнените въпросници, анамнезата, заключенията и мненията на терапевта за това как върви терапията – седмица по седмица. Забележителното е, че тая папка не може да се отваря от кой да е след излизането на болния. Това може да стане само с прокурорска заповед.

Остава въпросът, какво точно прави възможно пренасочването на пари от частни организации към подобни актове на милосърдие спрямо алкохолиците? Все пак това не е кухня за бедни алкохолици, а общност с големи екипи. Както и шанс за огромен завой в живота /аз лично не обичам тоя израз “ново начало”, щото в уж новото начало по нещо старо все се повтаря/. Вероятно пак опираме и до законодателството, но вероятно има и нещо друго, което е свързано със социалното съчувствие към болестта, което у нас е много по-малко..