По време на обиколката си имах ангел-хранител, който преди това често ме навестяваше месеци наред около полунощ, за да ми подсказва по нещо за мозайката от места, около която щеше да премине това пътуване. А после присъствието му – къде видимо, къде не – ставаше причина да се отворят всички врати пред мен. Никой не ме питаше лично наркоман ли съм, алкохолик ли съм или съм таен агент-терапевт, решил подло да обърква мозъците на възстановяващите се алкохолици.

Пътуването започна от психиатричната болница “Нововиейска” във Варшава, където в една от залите работи голяма група на АА – така е почти във всяка болница там. Новото и любопитното за мен беше, че това е спикерска сбирка – нещо, което вероятно за повечето от посещаващите АА сбирки е познато, но все пак ще се спра накратко и на тоя момент. Спикерскта сбирка е открита сбирка на АА, тук ролята на водещ се поверява на човек, който има зад гърба си няколко години трезвост, а той от своя страна разказва за годините си на алкохолизъм, после за първите опити да се измъкне, за провалите и успехите си, за трудностите, за рецидивите и за това как пази своята трезвост – изобщо една безценна гледна точка, свързана с автентични и достоверни преживявания, както и личен пример за пътя, по който човек може да се измъкне и да направи такъв успешен обрат в живота си. На тия сбирки не се работи по стъпките, не се цитират пасажи, не се чете нищо.

Залата беше голяма за моите представи за АА помещение. Присъстваха около стотина души, хора на всякаква възраст – от 18 до 80 години. Някои от тях по-късно щях да срещна и другаде. Бяха насядали като за театрално представление, имаше и правостоящи. Изобщо всякакъв народ, от тях с клошарски вид да бяха най-много двама-трима, останалите бяха облечени като за празник, дрехите на някои издаваха заможен вид. Имаше щандове с изложени книги и дипляни, свързани с АА. Една такава приветлива и празнична атмосфера. Отначало водещият попита има ли хора, присъстващи за първи път на сбирка и когато двама души вдигнаха ръка, ги запита отново имат ли проблеми с алкохола и искат ли да престанат да пият. Отговориха увърдително и всички им изръкопляскаха – всъщност това е и най предпочитаният начин в братството на АА за изразяване на отношение по време на сбирки.

Спомням си, че спикерът се казваше Томаш. Беше млад, едър мъж, малко над тридесетте – навярно в определяне на авторитета за участие в подобни събития възрастта нямаше особено значение. Беше видимо притеснен, явно го познаваха всички, но вероятно за първи път се озоваваше в подобна роля. Говори дълго, поне час, на моменти спираше и мускулчетата под очите му потрепваха, не успяваше да преодолее вълнението си от разказа. Никой не го прекъсна нито веднъж, докато пресъздаваше драмата си. Както споменах, аз пък си имах ангел-хранител, така че не беше трудно да схвана същността.
Разказваше за бавното си и неумолимо свличане надолу, за смяната на множество работи, докато накрая се озовал съвсем на улицата. Последвали години на клошарство, живеел и спял по улиците и ровел по кофите за боклук, за да се изхранва. Направил няколко неуспешни опита да изплува – 6 пъти за няколко години му зашивали есперал в гърба, на седмия път разбрал, че няма особена полза и го махнал. Вече знаел, че това не му решава проблема, но пък още не можел да разбере какво пък би могло да му го реши. Първият му сблъсък със смъртта бил, когато видял свой приятел да умира пред очите му след запой. Тогава се уплашил истински и предусетил, че го чака подобна гибел. Започнали първите посещения на митинги /сбирки/ на АА и бавното изплуване в рамките на две години. От време на време гласът му потрепваше и той правеше дълги паузи, явно все още преживяваше спомените си. Когато приключи, започнаха изказвания, но пак така – без никой да прекъсва никого. Представям си какво надприказване би паднало при подобно стълпотворение в България. Изобщо навсякъде ми направи впечатление тази форма на комуникация, при която хората се изслушват, без да се прекъсват.

Удивително беше другото. Никой тук не беше дошъл на театър, представление или спектакъл /аз дори се съмнявам, дали всички бяха алкохолици/, това не беше представение, не беше среща с виден творец, всички бяха там, за да изслушат монолога на един алкохолик - явно житейските му перипетии бяха по-вълнуващи от каквато и да била драматургия, щото накрая дълго му ръкопляскаха.


По-нататък два дни по-късно пътят ни премина през “Петра”, в централната част на Варшава. “Петра” е някакав здравен център, изграден за психотерапия на алкохолици, там се провеждат сбирки и на АА - тая, която посетихме, започна в 9.30 часа сутринта. В Полша има няколко указателя на АА групите – коя в колко часа се събира, на какъв адрес и на какъв телефон отговаря. На мен ми подариха един за Варшава. Човек може да отиде на сбирка и през нощта, ако е решил. Спомням си как преди 3 месеца Аня настоятелно искаше за “Арка” адресите и часовете за сбирки в отделните градове с аргумента, човек ако дойде от друг град, да има информация къде да отиде на сбирка. При което аз лично зяпнах от изненада, като знам колко трудно е да се съберат заедно и тия 4-5 души, с които работим. Но такава е разликата в културните традиции. В Полша няма град с 5-6 000 души население, в който да няма група на АА. Например Розвадов е едно унило градче с 4 000 души /дори не знам дали е град/, през което ако тръгнеш, след 5 минути си на полето, такива ги има из Добруджа и Лудогорието у нас колкото щеш. Но въпреки това имат от 12 години група на АА, която се събира 2 пъти седмично.

В Петра ме придружаваше Каша, която превеждаше от полски на руски или английски – според вдъхновението ни. Каша е украинка на 23 години, студентка е по психология във Варшава и олицетворява най-красивата и нежна страна на Украйна. Баща и е психиатър, ако не се лъжа, в Житомир. С много усилия успял да създаде в болницата, където работел, група на алкохолно зависими, която заработила успешно по програмата “Минесота”. Само че шефът на болницата бил също алкохолик, но от лошите, и положил огромни усилия да разруши групата. Накрая естествено успял – почти няма алкохолик, чиито разрушителни пориви да не се увенчават с успех. После някак за наказание с шефа на болницата станало нещо – умрял след запой или нещо подобно, ще излъжа, ако демонстрирам сигурност - и сега бащата на Каша прави опити да сформира нова група.

В “Петра” сбирки се провеждат три пъти дневно, не си спомням всеки ден ли беше или два-три пъти седмично. Има една сутрешна, една следобедна и една вечерна сбирка. Спирам се на този момент, защото “Петра”, както споменах, е и дневен център за алкохолици, в който се провежда и психотерапевтичен курс за алкохолици. Работи се 8 седмици по програмата “Минесота”. Вратата за групова психотерапия е в съседство с вратата, където се провеждат сбирки на АА, дори част от хората, които са се решили на терапия, посещават и сбирки на АА, и това не впечатлява никого. Липсва нашенското противопоставяне, зад което освен незнание няма нищо друго, на привърженици на АА и привърженици на психотерапевтичния подход. Самата програма “Минесота” е изградена и усъвършенствана на базата на програмата “12 стъпки – 12 традиции”, както преди това “12 & 12” пък е изградена въз основа на принципите на Ново Оксфордско движение, Ордена на тамплиерите и бихейвиористичните терапевтични подходи в американската психология от 30-те години. Дори “Минесота”, която е стандартизирана програма, одобрена от Държавната агенция за решаване на алкохолните проблеми, задължава изучаването на първите три стъпки от “12 & 12”, а работата се води обикновено от психотерапевт-алкохолик.

В Полша правят успешни опити да приспособят “Минесота” към по-европеизирани стандарти. “Петра” е едно от местата за това. Но за да функционират центрове като “Петра” с такъв успех (20 % от преминалите осемседмичния курс успяват да запазят своята трезвост и след година) или пък за да има толкова много групи, работещи в рамките на АА, огромна роля има и държавата. У нас държавата кажи-речи е абдикирала от проблема, всичко започва и свършва май с детокса, докато в Полша се усеща явно законодателната помощ. Например стойността на осемседмичната психотерапия за един пациент в “Петра” е към 500 $ месечно – като всяка терапия и тая е платена. И цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето, стига да е налице диагнозата “алкохолизъм” и болният да си е плащал осигуровките редовно. Което, честно казано, ме замисли, щото кой тук би отделил подобна сума месечно за лечение на алкохолик!

В “Петра” се опитват да хванат бика за рогата - пациентите се учат на много неща през тия динамични седмици. Учат се да разпознават симптомите, предшестващи пропиването, особеностите на магическото мислене и типичните за алкохолизма психологични защити. Учат се да отказват на покани /в игрови ситуации/, учат се на асертивно поведение, върши се огромна работа над чувствата и емоциите, изписват се дълги страници анализи на провалената част от живота, помага се на болния да влезе в по-задълбочена връзка със самия себе си, както и да интегрира по-добре тъмната част на своето Аз. Единствените лекарства, използвани в “Петра”, както спомена веднъж на майтап Виктор Ошатински, са салфетката и носната кърпичка.

Последните седмици се отделят на създаването на успешен екзистенциален проект, който постепенно болният се опитва да осъществява, още преди да е приключил с психотерапията. Прави впечатление и това, че процесът на работа се планира индивидуално – с оглед ана разликата между алкохолиците. Например за един животът няма смисъл, защото е загубил всичко, а друг – както се казва в стъпка първа – е успял да запази семейството си и двете коли в гаража. Как да се намерят допирните точки между двамата в групата, след като всеки има нужда от различен тип надежда?
После се поддържа обратна връзка с пациентите, преминали курса на терапията. Впрочем аз лично се запознах с една българка, която беше изкарала целия курс на “Минесота”, все още водеше някаква поддържаща терапия в “Петра” и същевременно посещаваше сбирки на АА. Надявам се един ден да преведе част записките си от психотерапията в “Петра”, тъй като биха представлявали голям интерес.

На самата група ми направи впечатление, че има учстници, които не се представят с традиционното “Аз съм алкохолик”, някои започваха с “Аз съм еди кой си и имам алкохолен проблем”, други преминаваха директно към изказвания, имаше и двама души, които се представиха като наркомани. Самата сбирка протече много стегнато и подредено, без излишни приказки . Накрая на входа се сблъскахме с руса, млада жена, която ми се стори позната.
- So, did you like it the speaker meeting yesterday? – запита усмихнато.
Спомних си, че седеше на първия ред в “Нововиейска” предната вечер - може би беше разбрала, че съм чужденец. По-късно се засякохме и в колоритния клуб MGB, който преобръща всички представи за едно АА общество.