За задоволяване на орални потребности се споменава с ирония в програмата на АА “Дванадасет стъпки, дванадасет традиции”. Нормално е, все пак всичко там е писано през 40-те години на миналия век. Но е важен знак, че все пак са забелязали някакво подобие на патология, свързана с устата. Т.е. става дума за задоволяване на потребности, свързани с устата. Те си съществуват и съвсем не са свързани само с яденето и пиенето, както се счита. В йерархията на останалите нарцистични потребности са най-ранни. И тъй като пиенето на алкохол до припадък, пушенето на тютюн като комин, тъпченето с храна и после повръщането /булимията/, както и тоталния и отказ от храна /анорексия/ не е начин да удовлетворяваш потребности, то стигаме до въпроса за какво все пак става дума? Кога е времето на техния генезис в психичен аспект? И защо заемат такъв важен момент в живота на индивида, та по-късно стават причина за цялостното му проваляне, че и за смъртта му?

В първите си месеци след раждането детето живее в състояние на “недиференцираност”, то е и себе си, но и външния свят. Например то не може да почувства майчината гръд като нещо външно на собствения му АЗ. Егото му се определя от физиологични механизми, които включват устата и зоните около нея. Външният свят не е нещо абстрактно, там все още отсъстват времето и пространството. Комуникацията с реалността е изцяло телесна – уста, кожа, нос. Доверието се изразява чрез смукане, покълващата агресивност чрез хапане, недоверието чрез нежелание да отвориш уста. Животът е вкус и мирис, светът е ситост, сигурността е топлина. Вселената се състои от вкусно и безвкусно, топло и студено, меко и твърдо – това са критериите за добро и зло. Топлото и ситостта са оцеляване и уют, гладът и студът са тревожност, самота и смърт. За да оцелееш, трябва да се вкопчиш в света точно с уста /това е първият рефлекс/, и да не изпускаш плячката. Иначе казано, светът, към който са насочени всички усещания, все още е гърдата на майката. А любовта, даваща усещане за утробата, е нейната прегръдка – т.е любовта не е поредица от думи, тя е физична. Дори потребността от принадлежност напомня утробата и има физични измерения - когато го гушнат, дребосъкът не е наясно къде свършва той и къде точно започва майката. В тази прегръдка той се изпълва с позитивното усещане, че е приет и че е част, че му се полага да живее. Целият смисъл на съществуването е олицетворен в отношенията с гърдата и с ръцете, които го обвиват.

В психологията този отрязък се определя като сензорна фаза, най-ранната в човешкия живот, тя приключва някъде около първата година. Тук се зараждат доверието или недоверието, любов или омраза към обекта на любовта, стремеж и движение по посока към света или бягството от него. Случва се така, че гърдата внезапно изчезва за по-дълго, отколкото мъникът може да понесе. Или пък в прегръдката го няма онова топлото, успокояващото, което ражда съня и връща сигурността на утробата. (Дори и при суициден опит оралът търси усещането за утробата, той предпочита таблетките или ваната пред въжето или високия покрив)
Тези липси понякога не са за седмица-две, а за много по-дълго, често пъти те са по-скоро правило, и то в много ранен период. Но желанието остава, а отказите се преживяват – не се приемат, а точно се преживяват – като страх от смъртта, която е напълно реална опасност при фрустрация в тая фаза. Приемат се с гняв и огромна ревност към обекта на любовта, които по-късно остават. (Изоставените в домовете деца цял живот не успяват да се отърсят от този гняв) Гладът за впечатления и усещания, идващи през кожата и устата, чрез които се усвоява и опознава света на психично ниво, се преживява същеврменно и като глад за повече удоволствие /всички живеем на принципа на удоволствието/. Той се хронифицира /оралите са ненаситни/, тук единственият начин да оцелееш, е да приемеш реалността, което означава да престанеш да правиш опити да получиш, защото отказите на тая възраст се преживяват като житейско поражение и смърт. Това пък те обрича на вечен глад и вътрешна празнота, които следва да се компенсират. Казахме, че все още я няма устойчивостта на възрастния да понася фрустрации.

Ще отрежа подробностите как се случва всичко това в невро-физиологичен план и ще премина към житейския. Нека проследим какво най-често става.
Добро семейство на непиещи хора, майката е подготвена страхотно на ниво знания за детето си – изяла е с кориците доктор Спок, алхимичка е относно продуктите на доктор Джонсън, чатка от температури, обриви и памперси повече от всеки педиатър. Но не е способна на една прегръдка, когато има нужда от това. Най-често грижите са мимикрия, чрез която детето се превръща в един стерилен, домашен любимец. Вместо гушкане, гъделичкане, гукане и люшкане той получава помади, масла, хубави пелени и най-скъпите прахове за подсушаване – но всички те са по-скоро извинения за по-важните откази. Или кърменето на два месеца е заменено с кашички, биберони и хумана. Не е нужно да има алкохолизъм, за да прераснат тези мини-изоставяния /щото това си е чиста проба отхвърляне, в каквито и аргументи да го облечеш/ в хронична травма. Заради тези откази, същият мъник вече възрастен човек, ще се страхува да иска – внимание, любов - ще се чувства винаги както тогава, необичан и изоставен. И ще търси необходимата опора в глътка коняк или водка преди всяка решителна крачка – към приятели, към любим човек или трудни взаимоотношения. На два месеца! На толкова е бил, когато не са му дали топлината на прегръдката и са го оставили сам да се справя. Или когато са му отнели гърдата, т.е. добрата част от света. Забелязвали ли сте как понякога един пияч с нежност гали бутилката – като женска утроба или гърда. Щото мама е пребита от работа и често е неспособна да даде малко физически контакт в края на деня. Или пък другото: единият в семейството е алкохолик, взаимоотношенията у дома са изпълнен с болка, гняв, взаимна ненавист, тревожност и тъга. Всичко това пеленачето го приема с прегръдките – на него не му се налага да знае, то просто чувства и усеща. И попива, това са му първите емоционални знания за света: тъга, болка и тревожност.

Вариантите могат да бъдат хиляди и не е необходимо навсякъде да търсим вина и виновни, понякога неудачите се дължат на нефункциониращи от десетилетия културни модели, предназначени да обслужват един по-патриархален тип взаимоотношения, наследени от баби и дядовци като познания за възпитанието, които се изпробват върху децата. Дължат се и на неразбиране ролята на интимността в тези първи месеци на постепенно разкъсване физическата симбиоза между майка и дете. На чисто физическа невъзможност да бъдеш с детето си. Понякога просто на липса на любов от страна на майката към нежеланото дете. Дори и на липса на кърма. И бабите, ах тези баби, които задоволяват собствените си потребности да останат цял живот майки, като обсебват живота на децата, уж помагайки на родителите. А всъщност осмислят своя. Между другото спонсорът в АА като обгрижваща фигура, играе по-скоро ролята на майка, а не на баща. Бащата се появява в живота на децата като значима фигура някъде към петата година, неговите функции са други, не обгрижващи.