"Като ида на работа и нещо ме притесни - почвам да си мисля само как по бързо да се откача да си се усамотя с бутилките. "

И при мен беше така. И не само на работа, ами за какво ли не. Всеки ден се намираше нещо, което да ме накара да си мисля, че трябва да се усамотя с бутилките колкото е възможно по-скоро, и че като пийна 200 грама – ще се успокоя, и ще гледам през розови очила…

Да, ама не… На другия ден нещата се повтарят, задълбочават се и така степ бай степ – право към ДЪНОТО…

Моля кажете ми - как за вас дойде деня в който наистина спряхте...

За мен дъното беше на Великден, тази година. Бях с компания в някакво село /не помня даже как се казваше/ и влязох в запой 3 дни… Губят ми се доста моменти. После ми разказваха и аз се ужасих. Мислех че ме лъжат, но всичко си е било точно както ми го разказаха. И снимки има и клипове на дигиталния ми фотоапарат…

Сещам се за една от случките тогава, която ме разтърси и мисля че това е нещото, което е ДЪНОТО за мен.

… Започнахме от обяд. Културно – ракийка, зелена салатка. После бира, вино с обяда. Но аз бързо се ориентирах къде “отлежава” домашната ракия и си налях (по навик) в шише от фанта (500 гр) да не би другите да скрият пиенето и аз да остана на сухо. Мешах ракията с бира или вино, понякога и с безалкохолно /не правех разлика с какво/ и така в късния следобед изведнъж с ужас забелязвам, че децата ги няма. Уплаших се и тръгнах да ги търся. Става тъмно, аз вървя по непозната улица… викам по име дъщеря ми… няма никой наоколо. Почвам да рева. Откачам. Звъня на разни хора от мобилния ми телефон. Говоря с един човек над 10 пъти в продължение на половин час…
Не помня за какво сме говорили. По едно време видях децата да си играят на поляната пред вилата. Изпаднах в нервна криза и се разкрещях… (Това е моята версия, в която мога да се закълна че изживях!)

Сега версията на другите:
Децата не са се губели изобщо. Там са си били, не са излизали из селото. Аз не съм се изгубила по непознати улици, ами съм стояла пред вратата на къщата, ревала съм и съм говорила по GSM-a, така че всички са ме чули и са ме успокоявали, но аз не помня, че са били до мен! Вечерта съм буйствала и замалко да полетя от терасата… Цяло чудо е че съм останала жива.

После (след като се прибрахме в София) ми разказаха разговорите, говорих и с човека, на който въртях тогава, нещата съвпаднаха дума по дума с това което чух от другите - което значи че наистина е било така. Т.е. аз съм имала халюцинации че децата липсват и че аз съм се изгубила в селото! Не съм излизала изобщо, всичко е било въображение.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите