Re: От сбирките / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Дългите “стъпки” към първата стъпка /"Арка, бр.5, 2005г./

За първи път посетих сбирка на АА през есента на 1994 г. Не се смятах за никакъв алкохолик, а за човек, който има “проблеми с пиенето”. Когато на сбирките другите казваха, че са алкохолици, смятах това за лично тяхна работа, която мен не ме засяга по никакъв начин. Почти не слушах какво се говореше, а и не се стараех да вниквам в смисъла на казаното, което в редки моменти стигаше до ушите ми.

Седях си кротко в ъгъла, нахлупил една шапка, която никога не свалях от главати си, решавах кръстословици, четях вестници, драсках си нещо на разни листове и продължавах с упорството си да не вниквам в това, което споделяха другите. С една дума, нито за момент не допусках, че може и аз да съм алкохолик. Тази мисъл ми изглеждаше абсурдна и нелепа, още повече че нали когато си исках, можех да спра пиенето – завинаги.

Дразнеше ме фактът, че някои от хората на сбирките се опитват да сложат всички под общ знаменател и че понякога някой волно или неволно ми лепваше етикета “алкохолик”. Това ме ядосваше, аз се вбесявах и реагирах остро на всеки опит да бъда “зачислен към армията на алкохолиците”. Просто аз не бях ТАКЪВ. Това не можеше да се отнася до МЕН. Бях ДРУГ, различен. Такава унификация с някакви си алкохолици направо ме отвращаваше.

Така смятах тогава. И затова отвръщах така спонтанно и грубо на хората, които ме определяха “по свой образ и подобие”. След няколко пробива (които изобщо не намалиха убеждението ми, че мога да спра завинаги пиенето, стига само сериозно да поискам) се случи така че останах “сух” за около 22 месеца.

На петия-шестия месец от този сух период зарязах и сбирките, тъй като ми се струваше, че само си губя времето там, а моят “проблем с пиенето” бе окончателно и завинаги решен (както си бях въобразявал по онова време). После се пропих отново и последваха нови и все по-тежки и продължителни запои.

В началото на 2000 година тръгнах отново на сбирки. Ходех на АА и въпреки това на няколко пъти пак се пропивах. По едно време дори ме хвана срам, защото на няколко пъти се бях появявал на сбирки на АА пиян до козирката и не си спомнях добре какво съм правил там.

След последния ми десетдневен запой, в края на 2000 година тръгнах редовно на сбирките на АА. Шест вечери в седмицата ходех, като реших пред себе си стриктно да спазя препоръката “90 дни – 90 сбирки”, като през тези 90 дни стоя далече от чашата. Ходех шест пъти в седмицата, защото в седмия ден в София просто нямаше сбирки.

Веднъж разглеждахме “Първа стъпка”. Някаква гадна буца беше заседнала в гърлото ми, чувствах се отвратително, нещо в мен се бунтуваше срещу неизвестно какво, беше ме яд на самия себе си и на целия свят. Първата стъпка на АА гласи “Признахме, че сме безсилни пред алкохола и че сме изгубили контрол над живота си”.

Тогава чух собствения си глас да казва:” Казвам се Х. и съм... и съм алкохолик.” Това беше.

После допълних, че такова нещо ми се случва да казвам за първи път... Идеше ми да потъна в земята от срам, самоунижение и още нещо... още нещо, което не можех да определя. В главата ми се блъскаха светкавици, ушите ми бучаха, а пулсът ми беше скочил някъде високо в небето...

...Шест години и отгоре след първата сбирка, която бях посетил, стигнах до това толкова сложно и същевременно толкова просто осъзнато и споделяно откровение, “че съм безсилен пред алкохола... че съм загубил контрол над собствения си живот”... Доста по-късно проумях, че съм бил безсилен всъщност пред първата чаша, пред първата глътка дори, защото именно те отключват онова перпетуум мобиле на нескончаемите напивания и всичко, което идва след това...

А още по-късно ми стана ясно, че докато я НЯМА тази първа глътка, докато не съществува онази първа чаша – тогава не съм безсилен, нито безпомощен, просто трябваше да НЕ СТИГАМ до тях. И затова си измислих нещо като девиз: “Винаги застрашен, никога безпомощен!” В смисъл, че съм застрашен, ако посегна към първата чаша, ако отпия първата глътка, но никога не съм безпомощен ПРЕДИ ТОВА.

Може би неслучайно Първата стъпка завършва със следното изречение: “Решени сме да направим всичко, което би ни освободило от безпощадното пристрастие към алкохола.” И ето я най важната дума: ВСИЧКО!

...След споменатата сбирка се чувствах някак странно спокоен, уверен и обнадежден. И сякаш някакъв адски товар бе паднал от плещите ми. Колко било просто. Но нали до простите неща често се стига по възможно най-сложния, мъчителен и заплетен начин.

След 15 години тежко пиянство и след близо 4 години трезвост напоследък често препрочитам един материал от книжката “Живот в трезвост”. А той е:
“