Принципно повече чета тука и не пиша, ама тая тема много ми хареса. Напомни ми, че има една универсална истина, с която се срещат много хора, та поствам един от най-силните и значими трипове, които съм имал. Малко е дълго, ама за мен беше много значимо. Това се случи преди доста време на мен и един приятел и текстът долу е моята интерпретация.

"Отворих моето пакетче в 11 часа сутринта, на 19ти септември. 5 грама сушени гъби Псилоцибе Кубензис, които бях отгледал с голяма любов няколко месеца преди това. Ефектите не настъпват веднага, отначало са визуалните. Всичко свети със странна светлина, не си сигурен за цветовете, предметите мърдат. Смехът както е характерно за доста видове психоактивни вещества се повръща, извира от дълбините на тялото под формата на течност и не може да се спре. Постепенно псилоцибинът ме отнесе към ядрата на съществуването, изначалната съставка на живота. Място, в което нямаш име, не съществуват правила, концепции и понятия, нито време. То се измерва със скоростта, с която мозъкът може да обработва нахлуващите хиляди мисли. Секундите се превръща в минути. Говорим си и виждам всяка дума в толкова много различни светлини. Значението й винаги се приравнява по някакъв начин към човечеството като цяло. В този момент вече не съществувам Аз, а сме всички заедно. Започвам да си забравям името, както и всички правила, по които съм живял, опитвам се все още да си ги спомня, какво точно значеха, защо имам спомен, че са важни. Мислех си за закона, кой го беше измислил, също така и парите. Гледахме банкнота от 2 лева, знаейки каква важност има в нормалното ни измерение и се опитвахме да го проумеем сега, но напразно. Доста често питах Д., дали дадено нещо е нормално. Не знаех какво значи това изобщо, какво се очаква от човек да прави и кой точно го очаква от него. Въртяхме се по някаква кална полянка без да имаме никаква идея какво точно се случва и къде сме. Аз бях забравил съвсем за гъбите, мозъкът ми беше бомбардиран с толкова много нова информация и измерения, че не ми оставаше време да мисля за каквото и да е. Реших да изпушим един джойнт, за да си припомним някакво познато усещане в иначе непознатия свят. Запалих вече свитата цигара и димът влезе в дробовете с изключителна голяма плътност, все едно бях вдишал някакъв предмет. Виждах го как обикаля из тялото ми и ми се гадеше, не ми се пушеше, а и като погледнах в ръката ми, вече нямаше джойнт.

Буквално не знаех какво става, просто лежах, мятах се и се бях оставил на течението, тотално изгубил Аз-ът си. В някакъв момент Д. каза май има бед трип, и при тебе ли? И аз тогава се сетих, че сме взели гъби, притесних се, че сме на открито, исках да намерим колата или апартамента ми. Безмълвно решихме да тръгнем и започнахме да събираме пердметите си от земята. Това продължи много дълго, защото докато ги взимах ми падаха от ръцете, постоянно се навеждах и те падаха. Д. се опита да каже нещо развеселяващо, "остави ги тия неща, все пак не сме еко хора нали така". Тръгнахме да вървим, визуално реалността бе разкована, нямаше прави линии. Вървяхме редом до една ограда, още тогава започнах да усещам вървенето по пътечка от тези за фитнес, когато не се движиш, а въвиш на едно и също място. През няколко минути спирах и започвах да се оглеждам дали сме минали и метър. Изобщо не знаех къде сме, казах на Д., че е най-добре да оставим колата и да се прибиаме. След тежко вървене в улици приличащи на тесни тунели, разтичащи се от всякъде стигнахме някаква спирка. Малко ни се проясни, почувствахме се сигурни и започнахме да се смеем. След като си тръгнаха хората от нея седнахме. Тогава започна да ми се върти целия ми живот на лента, всички хора, които съм познавал, места на които съм бил, спомени. Все още нямах дефиниция на нищо, дори на цветовете. Явно всички тези понятия са първото нещо, което ти изчезва в такива ситуации и мозъкът ги смята за излишни. През цялото време знаех, че той ми вижда мислите и като говорех, дори се опитвах да казвам неща, които ще го изненадат. В един момент дори успях да си бръкна в черепната кутия и да докосна мозъка си. Както седяхме в мен започна да назрява чувството, че умирам. Не знаех как да се боря срещу това, исках да се прибера и ако трбява да умра там ама не и на тази спирка. Тръгнах да вървя, с първата крачка стъпих в пространство на тишина, околният свят го нямаше. Това ме изплаши още повече. Само Д. беше останал в това измерение. Извървях над 50 метра и се обърнах, той ми говореше отдалече, но се чуваше идеално. Гласът му достигаше до мен без никакви смущения, все едно бяхме в студио. Той ми крещеше името и питаше дали ще го изчакам. Като се приближи ме хвана за рамото и спря, аз продължих да вървя обърнах се и ръката му се разтегли няколко метра. Опитах се да си хвана ключовете в джоба и ми потекоха през пръстите. До нас спря кола и излезе човек от нея, това се повтори още 10 пъти със същата кола и човек. Продължихме напред и стигнахме до будка за храни. Д. спря и незнайно защо искаше да купи нещо, пита ме дали искам вода или нещо такова. Аз започнах изплашено да пристъпвам назад, мислейки си как да му кажа, че умираме и това няма значение.

Виждах смъртта все по-близко, беше или тя или лудостта. Започнах да се отчайвам, задавах си въпросите "Така ли ще свърши всичко, точно тука, по този начин". Не можех да го приема, започнах да си мисля какво ще стане като умра, реакциите на близките ми, изхвърлих кутията с три джойнта, за да не ги намерят след смъртта ми и да решат, че съм отрепка. Гледах Д. и се чудех как да му кажа, че няма да оцелеем. Не бях сигурен дали той е видял смъртта или трябва да го предупредя. Намекнах "Знаеш ли какво, това няма да свърши добре", той попита шокирано "Кое?", аз му отговорих "Всичкото това". После млъкнахме. Стигнахме до спирка на трамвай и се качихме. Сядайки дрехите ми се сляха с тялото и ми се слепиха върху мен. Гледах през прозореца и не можех да се ориентирам. В един момент виждах нещата както са, в друг ми приличаха на съвсем други места, на които съм ходел. Овча Купел ми заприлича на Цюрих. Опомних се и видях, че не сме на правилния път. Вървяхме дълго време, все още мислех, че няма да излезна жив от това. По едно време започнах да се примирявам и просто оглеждах за последно какво представлява нашия свят. Тогава по някакъв незнаен начин се озовахме в позната територия, близко до квартала ни. Въна на тотално успокоени премина през тялото ми. Усещах колко значимо нещо ми се беше случило. Не се бях чувствал по-силен в живота си, нямах нужда от абсолютно нищо. Всичко ми се струваше излишно, чувствах се като парче енергия, което може да сътвори всичко. Започнах да изхвърлям нещата, които носех, а след това и дрехите си. Д. постоянно ме питаше дали искам да ми ги носи, аз му отговарях, че не ми трябват. Удоволствието, което изпитвах в онзи момент не можеше да се сравни с нищо, мислех че мога да полетя дори.

Всичко наоколо ми изглеждаше перфектно, вървяхме в мълчание и радост. Д. ми каза, "Знаеш ли какво, досега така и не успявах да те разбера, но сега успях". Телепатичната връзка, която бяхме установили беше страховита, виждахме мислите си и животите си взаимно. Трипът ни приключи много символично, седнахме в градинката с гъбите (големи метални гъби, фонтани). Слънцето залязваше и обливаше всичко със златна светлина. Никога не бях виждал това място толкова красиво. Казах му "Запомни тази дата, запиши си я, защото на нея умряхме и се родихме пак. Пак ще се срещаме, но в новите си животи".


Месеци наред се чувствах много щастлив, както никога досега. Идваха ми всякакви нови идеи, разбрах значението на страха, смъртта, започнах да разбирам много други неща. Този спомен едва ли някога ще се изтрие. По-нататък имах и няколко съня, каквито никога не бях имал и продължиха историята. Единственото леко негативно последствие бе споменът за умирането, често след това като гледам филм и някой умира ме побиват тръпки и си спомням онзи момент."