Може би мислиш, че ме разобличаваш по някакъв начин, или че ми разкриваш някакви истини за самата мен, пишейки, че съм нещастна от теглото си или че имам комплекси? Аз не го крия. Ако не беше така – нямаше като откачена да се люшкам между всякакви диети и други мъчения цели 10 години. И тъй като виждам колко това е безмислено – опитвам се да накарам и други да го проумеят. Особено ако това, което аз правя 10 години, на тях им предстои поне 4 пъти по-дълго! Около себе си виждам много дебеланки, познавам доста, които са постигнали съвършенството да НЯМАТ такива комплекси. Живеят си прекрасно, имат отлични семейства, издигнати са достатъчно на работните си места, не дращят по клубове като нас, а пият с пълни шепи от нещата, които им доставят удоволствие. И съм сигурна, че са далеч по-щастливи от вечните робини на кантара и сантиметъра.

Противоречия в изказванията си нямам.

Професията ми и животът ми бяха свързани с много движение през първите 40 години от живота ми. И с много показване пред хора. Допускам, че това спомогна за отдалечаване проявата на генната обремененост. Никога не съм била манекенски слаба, винаги съм имала и малко коремче. Но ДА, изглеждах определено добре. Не приемам твърдението ти, че генът „напълняване” се проявява непременно ДО или В пубертета. Той може да се отключи и много по-късно, ако не внимаваш. Както стана с мен. А най-ярката му проява според мен е да ядеш колкото другите около теб и да напълняваш много повече от тях. Според известната шега - и да погледнеш само тортата-тя ти се залепва! :-))).


Мъжът ми и до днес предпочита слабите жени. Безапелационно! Може и да си е хванал слабо гадже на стари години – казва ли ти някой? Знам само, че щях да съм много по-спокойна, ако вкусът му беше друг. Т.е. - ако се бях омъжила за някой, който предпочита пълничките мацки, или му е все едно. Поне щяхме да си похапваме заедно! Не вярвам да ме остави на тази възраст заради напълняването ми. Но ако бяхме 20 години по-млади??...

Казваш: „Склонност към напълняване и "обичане да си похапваш" не е едно и също. Първото е метаболитно нарушение /в много случаи поправимо с подходящо лечение/, второто психологическо и подлежи на волева корекция.”

Не съм твърдяла, че е едно и също. Казах само, че ако една жена притежава И ДВЕТЕ – положението е почти неспасяемо. А относно волевата корекция…виж, в живота има много ИСТИНСКИ ВАЖНИ неща, за които човек ТРЯБВА да упражнява волята си. Не мога да приема ВОЛЕВО И БЕЗМИСЛЕНО да се лишавам от удоволствията си в името на някакво псевдо-добро качество на живот или в името на нечий мутрашки манталитет! Все едно да се опитваш да обясниш на пристрастения пушач, че се трови с цигарите и да му приказваш за воля…


С теб се съгласявам в твърденията ти, че на по-млади години е твърде възможно преборването на проблема да стане по-лесно. Но също така е твърде възможно това ДА НЕ СЕ СЛУЧИ.

Е, дали целият живот на такава жена трябва според теб да премине в неравната борба с килограмите? Още повече – ако някой, авторитетно и убедително, още от 25 годишна, й е втълпил, че НЕПРЕМЕННО ще е нещастна и некачествена, ако не е успяла?? Колко бройки сте тук в клуба, които могат да се похвалят с успехи? Прочетох списъка – на пръсти се броят. Не е възможно да се заблуждаваш, че процентът на победителките сред всички жени с такива проблеми е ГОЛЯМ. Според мен се движи в рамките на първата десетка. Максимум. А другите 90% какво – да мрем ли?? И да оплакваме некачествения си живот?

Аз предпочитам да помогна, ако мога, на такива жени, за да не се чувстват второ качество. Това беше крайната цел на включването ми.