дори и в не така положителните, но сега говорим за положителните.
И много ясно, че човек първо го прави за себе си, защото най-силно ще усети плодовете на подобно действие- здравето, добрата кондиция, физическата красота, психичното спокойствие, желанието за позабравени неща и още купнотии други.Но винаги трябва да има и външен мотив, освен вътрешните.Мотив или мотиви, които да не го накарат да уние, когато го пресират обстоятелства, неприяности или просто недобро разположение на духа.Защото така сме устроени, защото тъгата ин дебне и често ни сграбва и ние не можем или не искаме да я овладеем понякога и в подобни моменти най-лесно е да посегнем към сладкишите.Защото един сладкиш може да бъде контролиран много добре, поне така си мислим.Ето, сега ще изям три, после ще ги повърна в тоалетната с пръст в гърлото или утре няма да ям цял ден.Това, разбира се е псевдоконтрол, но все пак е контрол- за разлика от хората и ситуации в живота ни, които не можем да контролираме и които ни създават дискомфорт, когато сме по-лабилни.По различни причини всеки от нас е бил по-лабилен в определен период от живота си.Някои посягат към алкохол, други към мъже или жени, трети към дрога, четвърти към храна.Всичко е крайно и трудно преодолимо после...но надежда има, докато го съзнаваме, докато има хора до нас, които ни обичат и докато можем да намерим мотив и ИЗВЪН НАС, който временно да ни закрепи, да ни върне вярата.Защото аз вярвам в себе си, ако не вярвах нямаше да махна от себе си 60 кг.- от които 55 са неверие в собствените ми сили, плъзгане по статуквото, нежелание да се справям сама, лежерност, страх да поискам повече за себе си и дори хората около мен чрез мен самата.Но имах нужда от център около мен, за който да се уловя и да се изтегля, не сама за косата- това не върши работа, трябваше ми притегателна точка, мотив.
Кой бе за мен ли?Различен в различните моменти, сменяла съм мотивите си понякога през няколко дни, но ги имах.
Детето ми- трябваше да се върна при него, защото толкова пълна не ми се правеше вече нищо за себе си, камо ли за него.
Тялото ми- ужасявах се, че не мога да обличам неща, които другите намираха за даденост- джинси, потници, полички.
Хората- те ми съчувстваха с едно перверзно удоволствие "клетата, ние никога няма да станем като теб, но много ти съчувстваме, как се изпусна така, бе?!"
Близките- не можем повече да те понесем в черупката ти на дебела жена, върни ни онази усмихната, слънчева жена, въпреки че ние и така можем да живеем с теб, но ти се дразниш сама от себе си.
Баща ми- аз имах най-красивата дъщеря, сега ме е срам да кажа коя си.
Майка ми- обичам те повече и от преди, дете, ще се справиш!
Бившият ми съпруг- ти си боец, направи онова, което искаш, аз те подкрепям.
Един вълнуващ мъж-който ме подкрепяше също и който извървя с мен труден път, без да ме докосне не защото съм дебела, а защото не му вярвам.
Приятелка- която ме видя след като не бе ме виждала 2 години и се разплака на пода в жилището ми и ме закле, че ще умре с мен.

И всички добри хора, които срещнах по пътя си и ще продължавам да срещам, защото ги търся и които не позволяват на нас уплашените, полупредадените да изгубим надеждата.Защото това е най-големият мотив да те има, да успееш- приятелството и обичта- майчинска, любовна, родителска...всякаква, само я търсете

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите