Аз чак снощи разбрах защо 2/3 от приятелите ми са 10-20-30 години по-големи от мен. Вкарвам си миналото контрабанда... "Малките", демек мойта възраст, ме отегчават. Освен това се чувствам като другарката възпитателка от детската градина (Сатурн) - и за всеобщ ужас така и се държа
Драмата е, че времето няма да се обърне никога вече и ще трябва да прекараме остатъка от живота си като фосили. Ние сме последното поколение, което има сетива за това. Тези след нас, дори братята ми, '85 и '87, са от ерата на кока-кола и виртуалния свят. Всичко е хипер-ултра-мега. Аз пък обичам да седя по гробища. Селски. Чувствам се някак много свойски в полу-разрухата.
Толкова ми се иска да има някакъв начин да се запази, да се консервира, да се опише, да се опакова, да се документира - и сме толкова неспособни да го направим, да предадем каквото и да е. Чак сега разбрах защо баща ми от десетилетия лепи албуми с такава ожесточеност и педантичност. Документирано е всяко наше помръдване, подрязано, номерирано и надлежно надписано. Имаш ли идея какво се случва с паметта ни, след като умрем? Паметта, която не е в мозъка. Тази, която е в тъканите и фибрите и разни там етерни и астрални тела? И защо не се предава по наследство?
Колко ми липсва баба ми - да ми разказва за времето, когато не съм била. Тя е имала 11 братя и сестри. Имало е ниви, къщи, изби, лозя - всичко съборено. Вместо това - както казва баща ми - днес притежаваме един паметник на социалистическия работник, затворена обществена тоалетна и тото-пункт на мегдана... Мда. Той помни друго. Но е прекалено уморен и зает, за да разказва. Пък и не умее. Panta rhei. Искам цялата да се превърна в памет. И нищо, никога повече да не забравя. Затова ще поискам да ми подарят един "Зенит" и ще обърна България. Преди да заменят влаковете с нови. Преди навсякъде да прокарат пътеки и да забучат табелки. Ще стана по професия памет.

Видове памет 2

Когато умра
някога
наистина,
какво ще се случи
с паметта ми?

Ще завали ли от облаците,
за да се вкорени
и да поникне
някъде
на ръба на Земята
под един крив зид
над една пробита чешма
и да ръси тихо над жадните
сенки и сънища

или

ще попие в очите
на едно дете,
надвесило се над една локва
и то ще каже
на майка си:
”Мамо, този облак
е много вкусен
като сметана.
Но това е тайна.”

Кой ще ми каже,
за да се науча
своевременно
на избирателно помнене...?


Трябва да започна да събирам някакви архиви. Макар че съм тотално неспособна. Мразя да трупам веществени доказателства. И все пак, искам след мен да има повече, да има нещо, за което децата ми да се хванат, ако поискат. Всичко непрекъснато умира...

млада, хубава, с големи цици и не пуши