А аз се колебая. Не мога да реша дали са избързали с бутането едно 40-50 години или пък безнадеждно са закъснели с няколко века...

Но, което и от двете да е вярно, подходящата дума все е "разминаване".
Точно над нея си блъскам цялото същество през последните няколко дена.
Едно тотално, всеобхватно и неминуемо разминаване. С всичко. С всеки. Вероятно дори и със себе си.

Преди 6 години сънувах един сън. То и не беше точно сън, де, защото някак не спях... бях в онова полу-будно състояние, в което хем виждаш странни картини и имаш адски реалистични усещания, хем съзнанието ти още шава. Сестра ми казва, че този тип сънища не са съвсем сънища...
Тъ, сънувах Черния човек. Беше едричък и доста силен, защото успя с една ръка да ме стисне за гърлото и да ме вдигне до нивото на очите си. Той и само една ръка имаше, де... Миришеше кошмарно. И ми беше лично бесен. Крещеше ми, че съм позор за цялата сюрия носители на душата ми. Че всички ги е срам от мен. Че от мен се очакват едва ли не чудеса - а аз нищо не правя... нищо не виждам, нищо не разбирам, нищо не усещам... Крещеше ми, че или ще стъпя на 'верния път', или великите ми предходни душедържатели ще намерят начин да ме замести някой друг в най-скоро време... И крещеше с глас, който не излизаше навън, а сякаш направо влизаше от него в мен. Защото езикът му ми беше напълно непознат. Но просто знаех какво точно ми крещи.

Като ми се накрещя и ме пусна, известно време се опитвах да си поема дъх и го гледах как се отдалечава. Самият той беше наистина черен - но носеше бяло-червена дреха... и миришеше не просто кошмарно, а направо като излязъл от Ада.

Когато най-накрая се изсипах от леглото на пода, първата ми работа беше да повърна. А после 2 дена не се отлепих от сестра ми - съвсем буквално я държах за полата и не исках да я пусна...

След известно време разбрах идеята на въпросния 'сън', кой е бил въпросният еднорък смрадливец и с каква цел ми е крещял. Понякога, когато много оплета конците, мога да доловя във въздуха тънък нюанс на миризмата му - и тутак си разбирам, че съм ги натворила едни...

Той, като един от великите преди мен, наистина е бил успешен душедържател. Тази или този, която ще е след мен - също ще е такъв. Знам това. А аз най-вероятно съм задънената улица сред въплъщенията... Някак всичко, което нося, няма приложение 'тук и сега' - поне спрямо времето. Емоциите ми са прекалено първични и диви, мислите ми са прекалено зад хоризонта. И си вися... понякога - надолу с главата... Но поне съм сигурна, че мястото е правилното, ако не друго. Което пак е нещо.

Мдам... разминаване... в пространствено-времевия континуум...
Може би.

Пътеводителят е верен - действителността често греши...