Усещам във въпросите ти дълбока тревожност, несигурност и страх от бъдещето, от вероятността да пропилееш чувствата си. Винаги съм вярвала, че нищо не може да бъде пропиляно и нито една връзка или среща не е напразна. Още не съм прозряла смисъла на всичките ми срещи до сега, които са ме оставили безвъзвратно променена, но знам че такъв има, защото след дъното и страданието и тайните обвинения, че за пореден път се излъгахме, съм изпитвала най-върховните благодарност и щастие.

Не знам дали имаме половинки, които се скитат някъде по света и когато се срещнем, ставаме цели и казваме “това е истинският”. За себе си съм намерила два отговора засега – така е като се пръкнеш с Близнашки асцендент, който би искал да даде и на двете начала в себе си шанс да живеят, и признава дуалността на земната реалност, в която и едното е вярно, и другото.

От една страна знам, че две души се срещат по причини, които не можем да обозрем, но с цел – да се развиват, да развържат някой стар възел, да изпълнят жизнена мисия, да съградят нещо заедно, защото само синтеза на техните две енергии би могла да го направи, да оставят нещо по общия си път, което е важно за потомците им, което да се предаде нататък и да живее в тях. В привидния хаос, който представляват животите ни, и в случайността на връзките ни има космически ред. И затова може би е необходимо да срещаме точно определени хора през различните етапи от циклите в живота ни, които са в синхрон с енергийността им. А се разпознаваме с тези хора по вълнението, което изпитваме от срещата си с тях. Ние идваме в този живот с всяка една среща, която ще се осъществи. Вълнението е силно и разтърсващо, преобръща съществото ни с главата надолу. То е влюбване, възторг от приятел, нежност към дете. И няма как иначе, защото ние сме ги повикали, имаме нужда от тях, за да растем. И всичките са “истински”, ако чрез тях растем.

От друга страна, много дълбоко и фоново, че даже неуловимо в себе си усещам, че имам една половинка, една среща, която ще е най-специалната от всичките и ще ме изстреля в орбитата на това ми съществуване, и ще е важен фактор за осъществяване на задачите, които стоят пред мен в този живот... Не знам дали това ще бъде “истинският”. Копнежът по “истинският” обикновено е дреха за голата душа, която още не е намерила жизнения си център, не е пълноценна сама по себе си и неистово търси онзи, който ще я изпълни и направи цяла. А всъщност може и да не е така...? Ами, ако е вярно, че имаме душа-близнак? Не знам, оставям отговора да го даде вечността. Мисля, че всеки човек изпитва това скрито и необяснимо чувство за връзка с вселената, което се персонифицира и проявява на земята чрез усещане за връзка със сродна душа, но това не е онази компенсаторна реакция на психическия механизъм в нас за запълване на празнини. Усещам, че там някъде има един специален мъж, но също така знам, че всеки един от мъжете в живота ми до този момент ме е доближавал към него; всеки един от тях е бил крачка по пътя; всеки един от тях ми е разкривал по един аспект от него; всеки един от тях ми е помагал да го приема, да стана готова за него; да опознавам и разширявам себе си, за да мога да му се разкрия в най-свободната си естественост. Не знам колко дълъг ще е този път и колко крачки ще трябва да извървя, но знам, че всяка крачка е истинска и пътят е истински. И любовта няма край, а има хиляди лица.

Извинявам се за обърканите мисли. То се оказа, че нямам две мнения по въпроса, а доста повече. Какво да се прави? Май сме повече от двама ....


De profundis clamavi ad Te, Domine!