ме накарахте да се усмихна и сега ви казвам: Благодаря ви, приятелки на всички до една за подкрепата!
Днес за първи път се чувствам малко по-спокойна. Ясно ми е, че всички ще се опитват да ни се месят с всичко за което се сетят, независимо от приказките им, че всъщност не го правят. Знам, че не е с лоши намерения, макар че това не ме топли особено.
Този ден според мен е изцяло и само наш, а хората, които сме поканили трябва да отчетат това като знак на уважение от наша страна и съответно да ни върнат със същото уважение като споделят с нас този момент. А дали той ще отговаря на техните вкусове и очаквания или не - е, тук смятам, че също трябва да проявят уважението си към нашите избори и да задържат мнението за себе си.
Проблема е, че въпросните родители не виждат по този начин нещата. Това не е критерий за интелигентност. Всъщност понятието "интелигентност" претърпя доста изменения за мен, но това е друга тема. Това, което ненавеждам е, че хората правят нещата не заради себе си, а заради другите. Сега трябва да покажат на ДРУГИТЕ, че сина им се жени. Не да се зарадват те, не да го отпразнуват те, не да СПОДЕЛЯТ момента с хората, на които държат, а да ПОКАЖАТ на хората. В това по принцип няма нищо лошо, ако не трябваше аз да бъда главно действащо лице, защото един от принципите ми е "остави хората да правят каквото искат, не им се меси ако не те питат, стига и те да те оставят да живееш според разбираинията си". В театри не играя. Да не говорим пък за чуждите пиеси. Какво ще си помислят и ще си кажат хора (с които я се видя веднъж на 10 години я не, пък ако се видя ще е на някой подобен повод и дори няма да си ги спомням) изобщо, ама изобщо не ме интересува. Само дето каго не играем театъра, който се очаква от нас пак от въпросните родители ще си имаме проблеми, защото ще решат, че са се изложили (т.е. ние сме ги изложили) и по техен адрес ще говорят за което ще го отнесем ние (или по-точно моите взаимоотношения с тях). Тъжно, но факт.
Не мисля, че интелигентността има особено общо с това. Всички сме коне с капаци, само дето капаците, както и "бръмбарите" в главите на всеки са малко по-различни. Моя начин на живот, интересите ми и нещата, които ме вълнуват нямат и 1/100 общо с нещата, които за тях са важни. Това не е нито правилно, нито неправилно, нито тъжно, нито весело. То е просто още един факт.
Въпроса сега е как да сведем всичките ни противоречия до минимум. Съществува един малък процент вероятност да съм успяла. Пожелайте ми го.

А що се отнася до кандидат-съпругът - ами той е страхотен човек. Няма да ви убеждавам, че е най-готиния и уникален мъж - сигурно много от вас мислят същото за мъжете си - дано, пожелавам и на вас и на себе си да е така, защото много тъжни и нещастни двойки на всякакви години виждам около себе си. Както всеки човек и той си има слаби страни и недостатъци. Това не му е от най-силните страни (поставянето на родителите на мястото им), но знаете ли, и аз не мога да преценя до колко се справям със своите родители от негова гледна точка. Мисля си, че да, но.... Защо ли не ми се ще да го попитам Още повече, че до голяма степен точно родителите му са го направили такъв, какъвто аз го обичам, а за това безспорно много ги уважавам!

И - последно - не мисля да се предавам. Не е в характера ми. Но може би никак няма да навреди ако впрегна главата си по-сериозно и поизбутам малко емоциите...