В любовта най-често повтаряме стариете грешки и оцапваме за пореден път всичко, колкото и да се заричаме, че няма да го правим. Методът "проба-грешка" невинаги работи. Защото взаимоотношенията с друг човек отключват най-старите ни травми свързани с любовете ни от детските години и сътресенията свързани с тях. Любовта отключва онази гадост, нареучена характер, благодарение на която осираме всичко. Сами не можем да го разберем - все едно да се поглеждаме в огледалото. Освен повърхността на собствения си душевен сурат нищо друго не можем да видим. А понякога се налага да преминем отвъд - където са талъсъмите от кутията на Пандора. За това ни трябва по-безпристрастен, честен и понякога жесток поглед /не приятелски, който обикновено щади/. Иначе казано, толкова често имаме нужда някой да ни води за ръчичка - в наше време няма кой друг освен психотерапевта. Другите, които ни познават и които познаваме по-добре, вече са обременени от начина ни на реагиране и ние от техния. Виждат ни и ги виждаме само от определен ъгъл и в определена светлина, която повече скрива, отколкото показва. А в любовта всички голотии /душевни/ лъсват и докато усетим какво става, птиченцето отлита. Абсурд е сами да се справяме, след като не сме продукт, изграден от самвите нас, а от стотици въздействияа, влияния, приятелства, вражди и бягства.