|
„...как правят разликата между гравитационното отклонение и простото пречупване на светлината при преминаването и през слънчевата атмосфера примерно?” (melron)
От източниците, които съм прегледал (най-вече от ГРАВИТАЦИЯ т.3 на Мизнер, Торн , Уилер) може да се каже, че не е възможно и не вземат под внимание рефракционните ефекти (приноса на простото пречупване на светлината при преминаването и през слънчевата атмосфера), което може би надвишава гравитационното отклонение на лъчите, но при слънчеви затъмнения не е възможно отчитането на тези разлики по следните вероятни причини.
1) За проверка дали отклонението е чисто слънчев ефект, както и неговата количествена оценка, Луната не трябва да участва в експеримента, при което обаче не е възможно заснемане на звездите в околността на слънчевата корона по обясними за всеки причини;
2) Решаващата обаче, фактическата причина за отклонението на звездните лъчи при затъмнение на Слънцето от Луната вероятно се дължи на лунната атмосфера (може би прах), чиято незначителна плътност все пак има по-голям показател на пречупване от гравитационните полета на Слънцето и Луната.
Във файла ( към темата съм дал качествено и количествено обяснение на ефекта, но същественото е неговото предизвикване от Луната, а не от Слънцето. В този наблюдаван от моя страна ефект съм сигурен както в , както във факта, че Земята се върти около оста си и около Слънцето.
Ето някои подробности. На височини над 10 000 метра, понякога (не винаги) се отваря кристална видимост. Необходимо е още безупречно зрение, при което нощем, при пълнолуние съм наблюдавал следното явление. При тези специални условия, небето наподобява светлозелен леден свод, където звездите са наредени така нагъсто, че между тях почти няма празни пространства.
Но най-интересно е поведението на Луната, чието движение спрямо звездите става видимо и в началото изненадващо, защото е в посока от запад на изток, т. е. обратно на часовата стрелка (в посоката на въртенето на Земята). При това движение се забелязва отчетливо как звездите в челната част видимо се поотместват и сгъстяват в непосредствена близост до лунния диск, след което почти мигновено изкачат от задната страна на диска.
Напълно сигурен съм в последното, тъй като си набелязвах по-характерни звезди, които почти моментално изчезват отпред и се появяват от задната страна.
За доказателство на ефекта трябва да се заснемат нощем звездите в близост до Луната и се сравняват с разположението на същите звезди, заснети, когато Луната се отдалечи от изследваната област.
Този опит ще установи, че Слънцето и кривината на пространството около него нямат нищо общо с ефекта, и че максималният ъгъл на изкривяването на звездните лъчи в непосредствена близост до лунната повърхност е около 93 дъгови секунди и стократно надхвърля предвижданията на Айнщайн, резултатите на Едингтън и всички останали измервания при слънчеви затъмнения.
Който иска да запише името си в историята, да се заема с изпълнението на опита. Аз нямам и не бих предявил каквито и да са авторски претенции в дадения случай, освен една яка почерпка.
Редактирано от st_jordan на 15.05.10 13:06.
|
Re: Изкривяване на лъчите при слънчеви затъмнения [re: melron]
