Наистина има за какво да се замислим, особено сега, когато гледахме последния нощен старт в историята на совалката...
Сещам се за едно изказане на Вернер фонБраун, правено към 1972г., когато се пенсионира от НАСА. Запитан какво ни очаква в по-далечното бъдеще, той заявява, че към 2000г. със сигурност ще има поне постоянна база на Луната и човек вече ще е стъпил на Марс. И защо да не смята така? Пред очите на всички е шеметния успех и напредък - през 1961г. говорим за космически кораби като Восток и Mercury, по същество просто едни капсули, неспособни да маневрират по траекторията си и за ракети като Redstone и Atlas със скромни възможности. Минават само 7-8 години и вече говорим за кораби като Съюз и Apollo, за могъщи ракети като Saturn V и руската Н-1. Ако прогреса е продължил с това темпо, прогнозата на фонБраун за 2000г. дори е твърде скромна. Има науно фантастични филми от 70-те, според които към 2000г. летим към далечни светове... сега се смеем на това, но тогава е било основателно.
А къде сме сега? Имаме една фантасична станция - огромна и модерна с международен екипаж, готова да прави наука. Отделен въпрос е как ще се поддържа без совалката - например как ще се сменят празните контейнери с амоняк с пълни, необходими за охладителната система, след като поради обема и теглото им само совалката може да ги качи.. Но така или иначе станцията има още много ресурс.
Но парадоксалното е, че единственият космически кораб, останал на разположение на международните партньори - САЩ, Русия, Европа, Канада, Япония... е Съюз. Съюз лети за пръв път през 1967г. - дори преди Apollo. Ако фонБраун можеше да види положението на световната космонавтика през 2010г. щеше със сигурност да се изуми. Къде е напредъкът тук?
По същество най-модерния космически кораб в света ще остане китайския Shenzhou - строен на базата и по концепцията на Съюз, но доста по-голям от него.
Обаче американците и китайците не могат да разботят заедно. САЩ направиха чудо да не допуснат Китай като партньор в Международната космическа станция, защото били "недемократична държава".
Но май така е по-добре. Каквото и да си говорим, причината за чудесата от 60-те не беше любов към науката, а студената война и огромния престиж да се натрие носа на идеологическия враг. Както си го каза Франк Борман, командира на Apollo 8, по време на една конференция по случай 40-та годишнина от този полет - "никой не го интересуваше науката, всички гледахме да бием мръсните комунисти". Вече конкуренция между САЩ и Русия, а и другите големи - Европа, Япония и т.н. не може да има - как да стане докато космическите им програми се изчерпват до общата им станция, до която стигат с общия си кораб Съюз.
И тук идва Китай. Колкото и да не им се отпуска пари за космоса на САЩ, ако пак "мръсните комунисти", които вече не са СССР, а Китай започнат една агресивна политика в тази насока, САЩ следва да отговорят по някакъв начин, ако искат да запазят статута си на водеща държава.
Разпалването на нова битка за космоса е голямата ми мечта - тогава ще видим пак чудеса като през 60-те. Дали е възможно обаче? Според мен едва ли. САЩ за сега се отказаха твърдо от Луната и собствен космически кораб. А космическата програма на Китай остава огромна мистерия - какви са стратегическите и цели може само да гадем. Според едни анализатори можем да очакваме големи изненади, включително и по посока на Луната. Според други, с изпълнените до сега полети, Китай е постичнал политическите и идеологическите цели на програмата, която от тук нататък ще продължи с ниска интензивност.. това като че ли за сега се оправдава като прогноза. Но всичко в китайската програма е обвито в маниакална секретност и предположенията са само спекулации. Ще поживеем и ще видим :)