на старобългарски миналото несвършено време се е образувало с т.нар. "ят" (наричано от нашите баби "двойно е"). от него произлиза т.нар. "променливо я" в книжовната норма.
при него най-общо казано правилото е следното: щом е под ударение, то гласи я ако гласната в следващата сричка е а, о, у, нулева и е, ако тази гласна е е, и. така имаме млякО-млечЕн и бял-белИ.

при имперфектните форми от рода на сечах/сечех имаме два проблема. първо, съчетания -чя- и подобни не са в нормата на съвременната книжовна фонетика, в тях я-то се е втрърдило до а и имаме ча. така че редуването на променливото "я" не се вижда от синхронна гледна точка. и, второ, въпросните л-ови имперфективни причастия въобще не са съществували в старобългарския, където е имало само минали свършени причастия.

та предполагам, че при кодификацията на въпросните причастия в съвременната книжовна норма са си позволили по тази причина известна свобода. от една страна, за ед.ч. са допуснати като позволени две дублетни форми, вероятно принадлежащи към различни диалекти от двете страни на ятовата граница: сечал/сечел. от друга страна обаче, за мн. ч. са допуснати като нормативни само тези форми, които отговарят на общото правило за преглас на я в е: сечал-сечели е от същия порядък като бял-бели. пък на всичкото отгоре сечели може да мине и за множествения еквивалент на варианта сечел, така че с един удар - два заека.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите