Ще си позволя малка поправка: в старобългарски е наситина е имало лични местоимения само за 1 и 2. лице.
За 3 л е имало само показателни местоимения тъ и онъ, които са били равнопоставени, като на даден

етап едното или другото са започнали да се употреб0яват като лични



Им.-вин. -дат.

Ед.ч.
азъ -мене - мьня
ти-тебе-тебя

дв.ч.
вя-нама-на
ва-вама

мн.ч.
ми-насъ-намъ
ви-васъ-вамъ


тъ
ед.ч.
тъ/то/та -того/того/тои- тому/тому/тон (м.р/ср.р./ж.р.)

мн.ч.
ти/та/ти -тях - тям

онъ
ед.ч.
онъ/оно/она - ни/нйе -нйему/нйей

мн.ч.
они-нйе-ним

(я=ят, он = голяма носовка)


Вижда се, че източния български е взел 'тъ' за 3 л.ед.ч. в именителен падеж, но "онъ" в вин. и дат. падеж ("него" и "нему", "него" е даже формата за родителен падеж, заменил формата за вин.), а за 3л. мн.ч. - само 'тъ'
Западния български е взел за всички само "онъ".

"Мен" вместо "мене" наистина е някаква нова измислица, няма нищо подобно в старобълг.

Като се има предвид, че има още 2 показ. мест. "овъ" и "сь" и още 4 падежа, може да се добие представа що са език са говорели навремето

Er muoz gelichesame die Leiter ibewerfen, so Er an ir ufgestigеn
ist...