Аватаре, абсолютно си прав за звателните окончания.
С окончание -и в съвременния български език се използва единствено Господ - Господи!
Изконната форма за войник е войниче; по късно от u основи е пренесено окончението и е станало войнику, за да се избегне първата палатализация. Още по-късно това у се е разширило и е станало днешното войнико. При повечето думи, завършващи на к, г, х се използва именно то, за да не се променя крайната съгласна.
Старобълграското окончание на i основа (ж.р.) и във всички съвременни славянски езици, в които звателният падеж е запазен (сръбски, полски, чешки, украински) е -и. В една сръбска песен се пее, любави моя, животе мой. Това окончание може да се възстанови и в съвременния български език (например, обращение към някой княз: Ваша Светлости, разрешета да... и т.н.). Но тъй като петстотин години не сме имали повод да се обръщаме към любовта, нощта, радостта или свежестта, сме забравили това окончание. И все пак, изрази като О, нощ тъмна, ти си тъй прекрасна звучат леко сакато. Поляците обаче си казват безгрижно O, nocy ciemna!