|
Езикова сега преди е била етническа но не в смисъл на един народ, просто са били бая народ и са били още тогава разделени на племена
В начало на VІІ в. във византийските владения на Балканския полуостров се създала обстановка, която способствала за коренната промяна на етническата му картина. След вековна борба с варварския свят Византия загубила контрол върху Долен Дунав. Това позволило на славяните да нахлуят в нейна земя и да уседнат в нея. С това започнал нов период в историята на полуострова.Както в останалите области на Европейския континент, така и тук, чрез варварските нашествия и завоевания се раждал един нов свят- средновековният.
Заселването на Балканския полуостров се извършило на няколко етапа в продължение на три-четири десетилетия. Първият етап на славянското заселване започнал през втората половина на VІ в. Панонските славяни нахлували в Дунавския лимес между Сирмиум и Сингидунум.Славяните, заедно с аварите, завладели територии в областта на Сингидунум, Ниш, течението на р. Тимок и прохода Железни врата. Оттук големи славянски групи потегляли към южните, югоизточните и югозападните части на полуострова. Най- масовото славянско заселване на балканските територии се извършило в периода 602-626 г. Славяните се установявали като части от племена, като цели племена и дори като племенни съюзи. За съжаление този процес не е добре засвидетелстван в изворите. Сравнително повече информация има за активността на няколко славянски племена в околностите на Солун и за аваро-славянските нападения в Далмация.
През 615-620 г. Солун бил подложен на блокада от група славянски племена, които формирали мощен племенен съюз, начело на който стоял вождът Хацон. В него влизали племето берзити, което обитавало областта между днешните градове Скопие и Охрид, племето драгувити, живеещо по средното и долното течение на р. Вардар, сагудати(западно от Солун), велегезитите(Тесалия). Някои изследователи предполагат, че в блокадата и обсадата на Солун участвали още смоляните, разположени по течението на р.Места, струмянците- по течението на р.Струма, и ринхините, обитаващи близките околности на Солун. От наличната информация в „Чудесата на Св.Димитър Солунски” може да се направи изводът, че тези племена се установили в посочените области в периода между 602 и 615 г. Те бързо усвоили новите простраства , построили флотилии и действали по крайбрежието на Егейско море. Опитът на славяните да превземат Солун по море се провалил поради ефикасните действия на вазантийските кораби.
Към края на второто десетилетие на VІІ в. Солун бил обсаден отново, този път с участието на аварски отряди, извикани като съюзници от славянските племена. По това време империята била загубила градовете Ниш и Сердика. Въпреки че Солун отново устоял на комбинираните аваро-славянски нападения, сведениятя за събитията оставят впечатлението, че Византия практически не контролирала по-голямата част от балканскити си владения . Това позволявало на славяните сравнително лесно да се движат по основните пътни артерии, да достигнат албанското крайбрежие, да се спуснат до южните предели на Континентална Гърция и до Пелопонес и да отсядат там. Някои от тях достигнали в завоевателния си устрем дори до островите в Егейско море. В хода на тези завоевания няколко племна се установили в днешните албански земи, в Епир, в Тесалия и в Пелопонес. В Епир и днешна Южна Албания се настанили ваюнитите, в Тесалия – велегезитите, а в Пелопонес- езерците и милингите.
Славянски групи започнали да се установявят и в Долна Мизия, а в по-малки мащаби – в Малка Скития. В тази област империята полагала огромни усилия да запази своя контрол, страхувайки се, че ако и там позволи варварски пробив, на Балканите ще нахлуят още повече варварски групи от района на Северното черноморие.
В периода между 614 и 617 г. авари и славяни осъществявали опустошителни нападения в Далмация. Ромейската власт тук се крепяла на множеството силно укрепини градове, обитавани от население със силно изразено чувство за ромейска принадлежност.Основен пункт в имперската отбрана на Далмация бил градът Салона. Дори и в състояние на криза Византия успявала години наред да поддържа в града силен гарнизон, който се сменял всяка година на Великден. Константин VІІ Багренородни дава сведения, че авари и славяни устроили засада на ромейския гарнизон, който отивал в Салона да поеме стражевата служба.Гарнизонът бил рагромен и пленен, а авари и славяни се облекли с дрехите и се въоръжили с оръжието на пленените ромеи. Така те успели да заблудят защитниците на Салона и да завземат града. Той бил разграбен и практически унищожен.
След завземането на Салона славяни и авари необезпокоявани кръстосвали земите на Далмация и атакували повечето крайбрежни градове. Според Константин VІІ Багренородни авари и славяни завладяли и заселили значителни части от Далмация. В потвърждение на това негово твърдиние съвременните автори посочват значителни на брой археологически находки на аваро-тюркската материална култура в Далмация, разпостранени на юг до днешните територии на Черна гора. Сред новите заселници е имало и значителен брой славяни, които бързо установили демографско надмощие над аварите поради сравнително високата си земеделска култура.
През 617-619 авари и славяни осъществили две големи нахлувания в Тракия и достигнали в близост до Константинопол. Тези нападения внесли допълнителна разруха в ромейската власт в Тракия и показали, че империята е оставила повечето от балканските си провинции на призвола на съдбата . Това обстотелство спомогнало за установяването на нови славянски групи практически по протежението на „Дългата стена”, която защитавала защитавала подстъпите към византийската столица и се простирала от Черно до Бяло море.
Стреснати от това, ромеите побързали да сключат неизгоден за себе си мир с аварите през 621г., който продължил пет години. През този период аварският хаганат подготвял поход към Константинопол. Краткият мир не позволил на Византия да укрепи властта си на Балканите, тъй като тя била ангажирана в тежки войни с Персия.
През 626г. аварите обсадили Константинопол. Във войската на им имало и много славяни. Византийските кораби успели да разпраснат славянската флотилия. Разгневени от това аварите избили оцелелите от морското сражение славяни. Обсадата завършила с неуспех и това предизвикало криза в Аварския хаганат.Един от основните проблеми били противоречията между аварското ядро и подчинените му славянски племена. Още през 623 г. въстанали славянските племена в Бохемия и Моравия. Под водачеството на франкския търговец Само те се откъснали от аварската зависимост и създали своя държава. След 626г. от аварската власт се откъснали племената на хърватите и сърбите., които се установили в северозападните и западните части на Балканския полуостров.
Единственият писмен извор за заселването на хървати и сърби е съчинението на византийския император Константин VІІ Багренородни „За управлението на империята”, писано през Х в. Преди да се заселят на Балканите , хърватите, които той нарича „ бели” или „некръстени хървати”, обитавали земите североизточно от Панония и източно от Бавария. Техни съседи били франките и белите сърби. „Бяла Хърватия” се намирала по горното течение на р. Висла, в част от територията на днешна Чехия и части от Полша. Разселването на хърватите започнало сравнително рано и следвало миграционните пулсации на намиращите се под аварска власт славянски племена. Свидетелство за това е разпостранението на названието хървати в широк географски ареал, практически във всички земи, населени със славянско население.
Според обяснението но Константин Багренородни названието хървати идвало от гръцката дума „хора” (букв. страна , област) и означавало „хора, които владеят обширна земя”. В научната литература на най-голяма популярност се радва мнението на немския славист Макс Фасмер, според който етнонимът хървати е от древноирански произход и означава буквално „пазачи на добитък”. Възникването на този етноним вероятно е свързано с половинвековното пребиваване на хърватите под властта на Аварския хаганат и с особените задължения, които те имали спрямо номадското му ядро. Названието хървати може да произлиза от личното име Хорват. Така се е наричал един от хърватските вождове, споменати от Константин Багренородни. Според полулегендарното сведение Хорват заедно със своите четирима братя и две сестри довел хърватите от прародината им на Балканския полуостров.
В научната литература не се поставя под съмнение тезата, че идването на хърватите на Балканите е свързано със събитията от 626г. Според мнението на видния чешки славист Фр. Дворник в опитите си да неутрализира аварската заплаха византийската дипломация влязла във с връзка вождовете на хърватите и ги подтикнала да въстанат срещу аварите. В хода на това въстание част от хърватите се откъснали от властта на хагана и се установили в северозападните части на полуострова.
Според друга версия откъсването на хърватите от аварска власт било спонтанно и било свързано с кризата, която хаганът изживявал след събитията при Константинопол през 626г. Хърватите надделели военно над аварите, преминали през Панония и се установили в северозападната част на Балканския полуостров. Заселването им е елемент от мощната славянска колонизация, обхванала Балканите през първите десетилетия на VІІв. Според Константин Багренородни хърватите се обърнали към византийския император Ираклий(610-641) с искане да им посочи земя за заселване. Императорът приел благосклонно молбата им и им посочил за трайно установяване териториите между теченията на реките Сава и Драва, по течението на р. Купа, в планината Гвозд и по нейните склонове до залива Кванер, по далматинското крайбрежие и около течението на р. Неретва. Византийският писател твърди, че хърватите били покръстени по настояване на император Ираклий от свещеници, изпратени от Рим. Версията за ролята му обаче има ниска достоверност. Този византийски император през цялото си управление е бил зает в жестоки войни с Персия и с арабите и практически не се е занимавал със събитията на Балканския полуостров. В балканските владения на империята е царял пълен хаос.
Новите хърватски заселници се обединили в племенен съюз. Той имал предимно защитни функции и нямал изградена управленска структура. Този племенен съюз бил сходен с многобройните „славинии”, за които говорят византийските автори . Властовият център на хърватската „славиния” се намирал в Далмация, между течението на р. Цетине и планината Велебит.
Според Константин Багренородни сърбите се заселили на Балканския полуостров след хърватите. Нито един автор не намерил аргументи срещу това твърдение на вазантийския писател.Сърбите дошли на полуострова , произлизали според него от „белите” или още „некръстени сърби”. Тяхната прародина била разположена в съседство с „Бяла Хърватия” и обхващала части от Бохемия и теченията на реките Висла и Одер. Раздвижването на хърватите и откриването на коридор през аварските владения до Балканския полуостров увлякло и голяма част от сърбите,които бързо се придвижили в южна и югозападна посока.
Не може със сигурност да се установи произхода и значението на етнонима сърби. Най-популярно е мнението на чешкия славист Янко Шафаржик, според когото названието е от сарматско-санскритски произход и първоначалното му значение било съплеменник, сродник, съюзник. Срещат се твърдения, че етнонимът е възникнал от древноруската и древнополската дума pa-serb или pa-sierb, която означавала момък или пастир. Не трябва да се пренебрегва и възможността етническото название сърби да е произлязло от името на някой от ранните сръбски племенни вождове.За един такъв на име Серб споменава Константин Багренородни. Този Серб, според византийкия писател, бил родоначалник на семейството на сръбските архонти.Самият византийски писател е предпочел не свързва името на сърбите с този ранен техен вожд, да даде свое обяснение за произхода на енонима. Неприемливо е твърдението му, етнонимът сервли произлизал от латинската дума servus(роб) или от производните и сервила или цервува(робска обувка). Константин Багренородни твърди, че „тово название сърбите получили, защото станали роби на василевса на ромеите”.
В същия контекст византийският писател повтаря веднъж вече лансираната версия, че подобно на хърватите и пратеници на сърбите помолили император Ираклий да им посочи земя за заселване. Императорът приел молбата и им позволил да се настанят „ в тема Солун”, в околностите на град Сервия(Тесалия). Сърбите заели посочените им от императора територии. За да приведе своя разказ в съответствие с реалната историческа картина, Константин Багренородни твърди, че сърбите не останали доволни от новите си земи в Тесалия и се върнали обратно в родината си. Чрез вазантийския управител на Белград те уведомили император Ираклий, че желаят да им посочи друга земя за заселване. Тогава византийският император им отстъпил земите, обезлюдени от аварските и славянските нападения, разположени южно от поселенията на хърватите, в и от двете страни на Динарската планинска верига. Византийският писател твърди, че още при настаняването си сърбите били покръстени от свещеници, дошли от Рим.
Сърбите се настанили в няколко особени в географско отношение области. На първо място това била областта Раса или Рашка, разположена по горните течения на реките Ибър, Морава и Лим. С това си название областта станала известна през ХІ-ХІІ в. Втората заселена от сърбите обласг била Босония или Босна. В този ранен период географското название Босна се отнасяло за областите около течението на едноименната река и за земите около днешния град Сараево.
Областите на сръбското разселване между крайбрежието на Адриатическо море и Динарските планини били разположени от север на югоизток, както следва: Най-северните сръбски поселения били в областта Пагания. Тя се намирала между долните течения на реките Цетина и Неретва. Южно от нея била областта Захълмие, разположена между течението на р. Неретва и Дубровник. От Дубровник до Которския залив била разположена областта Травуния(Требине). Най-южно сръбските поселения достигали до областта Диоклея(Дукля), разположена от Антибари до Драч. Сръбските племена населили разнородни в географско отношение области, между които липсвала добра комуникация. Това обстоятелство наложило траен отпечатък върху сръбското средновековно развитие и предопределило практическата невъзможност от политическо обединение на сръбския етнос.
Предполага се, че след усядането на хърватите и сърбите последвала още една славянска преселническа вълна. В резултат от нея на Балканския полуостров се настанили славянските племена тимочани, моравци, браничевци и абодрити. Тимочаните заели поречието на р. Тимок, моравците – поречието на р. Морава, абодритите- областта между Сирмиум и Сингидунум, а браничевците- областта около вливането на реките Морава и Дунав. Тази последна голяма славянска преселническа вълна вероятно е дошла от областите около поречието на р. Елба.
Към средата на VІІ в. славянската колонизация на Балканския полуостров в общи линии приключила. Основната славянска маса приднадлежала към групата на южните славяни. Езикът на южните славяни и техният начин на живот били сходни и много близки, което било предпоставка за културни контакти между формиралите се южнославянски средновековни норадности. За основна езикова особеност на южтите славяни се сочи характерната и и обща за всички тях промяна на предславянските звукосъчетания tj и dj в звукосъчетанията щ(шт) и жд. Към общите езикове явления у южните славяни се отнася още консонантната и вокалната система и особено запазването на „назализма”, т. е. еднаквия начин на произнасяне на малката и голямата носовка, запазването на звуковата стойност на еровите гласни ъ и ь и други.
Сред южните славяни се оформили няколко подгрупи: българска, сръбска и хърватска. Българската група славяни получиле това название, защото част от тях , в съюз с българите, поставили началото на средновековната българска държава.
|
Re: Византийската политика със славянската азбука [re: DarkBulgarianSubject]
