Re: закончета / Наука / Хуманитарни науки / История

В началните стадии от развитието на римската държава и право робството има патриархален характер. Робите, жители на съседни, покорени от Рим градове, работят заедно с робовладелеца в неговото стопанство и се считат за членове на неговата familia.
Този режим обаче рязко се изменя през последните столетия преди н.е., когато успешните завоевателни войни на Рим донасят богатства, териториални завоевания и огромно количество роби на робовладелците. Робският труд става основа за цялото производство. В резултат на тези основни промени в римската икономика положението на робите, третирани не като субекти, а като обекти на правото, извънредно много се утежнява. Като аргументи могат да бъдат приведени следните примери: робът- портиер обикновено бил връзван в предверието с верига като куче, робините правели тоалета на господарката си голи до кръста, за да може последната при най-малка грешка на своята робиня да я удари или убоде с игла и т.н. Налаганите на робите наказания се характеризират със своята жестокост: бой с камшици, оковаване във вериги, затваряне в подземия. Смъртното наказание над робите се изпълнява обикновено чрез разпъването им на кръст. От една страна всичко това може да се отдаде на робовладелския произвол, базиран на своеобразния правен режим, на който са подчинени робите, но от друга страна тези примери са илюстрация на юридическите санкции, характерни за онази епоха, които съответствуват на стадия на развитие на правосъзнанието в робовладелското общество.
Servus… nullum caput habet (Inst. І, 16,4) - Робът… няма никаква правоспособност. Робовладелецът има право на собственост върху роба, което право е надлежно санкционирано посредством съответни искове. Поради третирането на робите като вещи, самите те не могат да притежават никакво имущество, не могат да придобиват за себе си никакви имуществени права. Робите също така не могат да сключват брак. Съпружеските отношения между роби се считат не за брак (matrimonium), а за обикновено полово съжителство (contubernium), каквото могло да съществува и между животни. Робите също така не могат да се ползват и от съдебна защита.
Тъй като робите са неправоспособни, би било логично да не им бъде призната и дееспособност, би било логично да им се откаже възможността да сключват правни сделки. В действителност робите в Рим не могат да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения за себе си. Римското право обаче, отказвайки се от последователното провеждане на идеята за недееспособността на робите, признава на същите възможността да сключват сделки и да придобиват права, а в последствие и задължения за своите господари. Тук всъщност възниква едно противоречие между пълната лична неправоспособност и личната недееспособност на робите, логическа последица на основния принцип, че робите са вещи, и признатата на робите възможност да договарят за своите господари. Този парадокс има своето обяснение както в контекста на конкретно-историческата обстановка, така и в същността на правото като нормативен регулатор на обществените отношения. Римското частно право – еднин класически образец на робовладелското право, представлява един завършен исторически процес, при който може да се проследи във всичкото му многообразие онова влияние, което икономическите условия и отношения оказват върху правните принципи и институти. Робите са неправоспособни и недееспособни, тъй като така налагат интересите на робовладелците, и дотолкова, доколкото налагат това тези интереси. Стопанският обмен е така устроен, че получаване на известни блага става обикновено срещу предаването на някаква друга ценност или срещу поемането на някакво насрещно задължение. Интересите на робовладението, респ. икономическият напредък налага да се позволи на робите не само да придобиват права за своя господар, но и да го задължават. Тук именно се намесва преторът, казано иначе – тези обективни икономически дадености намират своята адекватна и необходима юридическа регламентация.
Докато придобиването на права от робите в полза на техните господари не предполага и не налага никакви ограничения, поемането на задължения не може да се позволи без ограничения. Интересите на робовладението биха се оказали сериозно застрашени, ако се позволи на робите чрез сключваните от тях сделки да задължават неограничено робовладелците. Така за пореден път римското частно право доказва, че по един съвършен начин осъществява координация между правни и социално-икономически явления. Това всъщност е една закономерност, която в никакъв случай не е факт само в някои исторически типове правни системи и отрасли.
Обслужвайки ефективно икономическите потребности и тенденции на времето, преторът чрез създадените от него искове ограничава отговорността на робовладелеца за сключените от роба сделки било до размер на това, за като той (робовладелецът) е дал своето съгласие, било до размер на предоставеното в управление на роба имущество, било до размер на обогатяването, което робовладелецът е реализирал.
Когато по нареждане на робовладелеца робът сключва определен договор или робовладелецът даде съгласието за сключването на същия предварително или впоследствие, последният отговаря неограничено спрямо лицето, с което робът е сключил договора. Подобна е отговорността на робовладелеца и в случаите, когато възлага на роба управлението на един кораб или на едно търговско предприятие. По силата на actio quod iussu, actio exercitoria и на actio institoria той отговаря неограничено за сключенито от роба сделки.
Ако робът сключва дадена сделка без нареждането даже без знанието на своя господар, той пак може да ангажира неговата отговорност, при условие че му е било предоставено от робовладелеца управлението на определено имущество – т.нар. пекулий (peculium). Пекулият е такъв имот на робовладелеца (недвижими имоти, роби, пари), който робовладелецът предоставя на някого от своите роби, за да го стопанисва и управлява. Обикновено се уговаря, че робът ще предава определена част от прихода на този имот на своя господар, а останалото ще прибира за себе си. По този начин робът е заинтересован да управлява ефективно повереното му имущество. Самият робовладелец остава собственик на пекулия, така че увеличението на пекулия означава увеличение на неговото собствено имущество. Освен това повереният на роба пекулий винаги може да бъде отнет от господаря.
Тогава, когато на роба е предоставено свободно управление на пекулия, той може да се разпорежда с имотите на този пекулий, да ги отчуждава, да поема задължение, без да е нужно да иска разрешението на господаря. По силата на сключените от роба сделки господарят отговаря до размера на пекулия, респ. до размера на обогатяването, резултат на сключената от роба сделка.
Трябва да се отбележи също така, че неограничената власт на господаря върху роба дава своите отражения и върху наказателната отговорност за извършените от роба деликти. Когато един деликт (например кражба, противозаконно увреждане на чужда вещ) бъде извършен от роб, правото на потърпевшия да получи обезщетение се сблъсква с неограничената власт, която господарят има по отношение на извършителя на деликта. По силата на тази власт робовладелецът може да отклони насочената срещу роба юридическа отговорност, ако прояви готовност да я поеме той сам. Ето защо при извършен от роба деликт на потърпевшия се дава т.нар. ноксален иск срещу господаря на роба. Последният има право да избира: или да плати предвидената от закона глоба, или да изостави роба, предавайки го на потърпевшия. Така в сферата на наказателното право робът съчетава две юридически качества, противоположни по своята същност: от една страна, той има качеството “вещ”, тъй като в значителна степен господарят се разпорежда с него, от друга страна пък, робът изтърпява съответно наказание вследствие извършения деликт – нещо, характерно за субектите на правото. Тази своеобразна “двустранност” на юридическите качества е специфична за робовладелското право.
Неравноправието на правовия ред, характерен за робовладелското общество, се изразява и в неравно разпределение на наказателната отговорност. От една страна, тя е диференцирана спрямо социалната принадлежност на индивида. Определените като престъпления деяния, извършени срещу роб или не се наказват, или се наказват пъти по-леко отколкото, ако са извършени спрямо представител на робовладелците- пълноправен субект на правото. Известни смекчения в тази област са направени, но те целят реално не промяна в правното положение на робите, а по-скоро даване на известна защита на основната производителна сила в робовладелското общество. Една конституция на Антоний Пий предвижда, че господар, който без причина убие своя роб,ще отговаря, както в случая, ако е убил чужд роб. Един сенатусконсулт от 83 г. на н.е. забранява кастрирането на робите. Антоний Пий предписва на губернаторите на провинциите да принуждават робовладелците, които проявяват голяма жестокост към своите роби, да ги продават.
От друга страна, за робовладелското право е типичен институтът на колективната отговорност. Така например всички роби, намиращи се в дома на своя убит господар, били избивани, ако убиецът не бъде открит.
Всичко това е следствие от своеобразното правно положение на робите: те едновременно се третират като вещи, лишени са от правоспособност и дееспособност, като успоредно с това се налага в определени случаи да бъдат направени известни изключения от това правило. Така всъщност правото обслужва обективните потребности на епохата – икономически, социални и т.н., дава юридическа санкция на обективните дадености. Работата на роба (opеrae servi) е нетелесна вещ (право), която може да служи за предмет на наемния договор (locatio conductio rei) и същевременно робът сключва определени правни сделки, имащи за предмет дадени вещи. Този пример илюстрира сложността на робството като правно явление. Третирането на роба като вещ е относително, тъй като потребностите на стопанския обмен налагат в някои случаи робът да може да поема задължения, да придобива права, да управлява някакво имущество и тук е мястото да се намеси правото, демонстрирайки две свои типични свойства – гъвкавост и прагматичност.
Има обаче едно абсолютно нещо и това е неравното положение на робите в сферата както на стопанския и социалния живот, така – и в тази на правния. Изследването на този проблем се налага от диалектичната връзка право – равенство и право – неравенство, от сложното взаимодействие на правото с тези две категории, от съотношението на правото и тези два полюса. Същевременно на базата на тази взаимовръзка могат да бъдат разкрити различни аспекти на робството като правно явление.