Самодиви и славяни са съюзници срещу войските и стрелите татарийски.

Важно място в културата на българите са заемали митове, чиито герои били духове (диви, дивове).
Добрите диви българите наричали алпи, а злите – йореги (по-късно – и джинове).

Най-любимите алпове на българите били духът на Слънцето Ут (наричали го също Ур, Май, Бир, Мар, Нар, Утен, и той се явявал във вид на кон и петел), женският дух на Първозданния Океан на Вселената – Ра, духът на любовта Туран (тя била дъщеря на Ра, а я наричали също Ана – “Прамайка” или Ана Корсак, “Червото на Прамайката”, и тя се явявала в облика на змия и жерав), духът на речната вода Су Анасъ (тя се явявала в образа на лебед, гъска, патица), духът на мълнията, гърмотевичната буря и дъжда, синът на алпа Ута – Кубар (наричали го още Бабай и Биняче), духът на светлината Мардукан (Нардуган) – “Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Мар, Нар), той бил син на алпа Ура и Туран, а се явявал в образа на дракон със змийска опашка – Атряч или Барадж, като фантастичната птица Сенмурв – Симбир и гарвана (враната) Карга, поради което го наричали още Бирули, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и домашното огнище Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога се занимавала с пастирство, поради което я наричали и Сабан – “Овчар”; нейн знак била свастиката – сарман или сурбан, заради което се е казвала също Сарман или Сурбан); духът на урожая, плодородието и изобилието на земни блага Самар (Чумар) или Гюлджимеш – “Цвят (гюл), Плод (джимеш)”, който бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан били родни братя близнаци, но Самар можел да приема също образа на юноша с плитки – символ на житните класове и мъжката сила, на дракона Елбеген, на бика и други домашни копитни животни, поради което се казвал още Тюрк или Улкер – “Великия бик”, Алабуга – “Петнистия бик”; духът на растенията, жената на Самар – Ашна или Гюлджихан – “Цветен (гюл) Венец (джихан)”; духът на юначеството, синът на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите – Боян, наричан още Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей – “Биче”); духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су Анасъ и по каприз на майка й се родила неспособна за любов, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя могла да залюби Боян и да роди син – юнака Иджик или Хишдек).

Освен добрите диви – алпите, в българската митология присъствали и зли диви – йореги или джинове: царят на Подземния свят Тама (Тиме)-Тархан (оттук е и заклинанието против зли духове: тиме – “не закачай”); духът на сушата, на всякакви бедствия и на смъртта – Шурале (понякога се явявал във вид на огромно изсъхнало дърво с медни листа и страшна паст – хралупа, за което го наричали също Кувъш – “Хралупопастия”); духът на блудството и разврата – Аждаха . . .

И “добър”, и “суров” дух бил духът на песнта Джир-Каган (буквално – “Царят на песните”), който притежавал необичайно силен глас и бил наричан също Сандургач (“Славей”).

Алпът-бик Тичкан (“Мишка”) отначало била дух на женската свобода, но след това (след приемането на исляма от българите) станал джин на женското блудство и разврата . . .

Веднъж злият дух Шурале унищожил дърветата около главния водоизточник и Земята била обхваната от суша. Отначало Туран се опитала с мир да уговори Кувъш да освободи източника срещу нещо в замяна, но напразно, защото Шурале искал невъзможното – трона на царя на духовете Ут (Ур).
Тогава Ур помолил Кубар да накаже нахалника. Кубар ударил с мълния по Шурале, но само избил един от медните му кучешки зъби.

На Кувъш веднага му израстнал нов зъб, а избитият паднал на земята и се превърнал в чудовищен бик еднорог с медни хълбоци. Еднорогът се нахвърлил върху най-близкия град на елбирите с намерение да го смаже. Тогава се намесил синът на Самар – Аудан. Той преградил пътя на чудовището, но то го подхвърлило към небето и решило да наниже богатира на своя рог.

А докато Енкей падал, еднорогът стъпкал вълчата шапка на Аудан и с това силно разсърдил алпа Бури. Синдиу се превърнал в невидим и извил рога на чудовището към земята. Аудан се приземил благополучно и насякъл еднорога на части с меча си, след което накачил тези части на свещеното дърво. Научавайки за станалото, Самар възседнал коня си и запрепускал за бой с Шурале. На Гюлджимеш (името му се е осмисляло като “Цъфтящо-Плодоносещ”) му се удало да посече и насече на части Кувъш. Частите на злия див по-късно отново се превърнали в Шурале – не по-малко зловредни, но по-дребни и страхливи. И ето Самар пил по случай това радостно събитие от освободения извор на живота, но той бил отровен от Шурале; и Гюлджимеш заспал.

След него пила от извора Туран и също заспала. Аудан изчакал да долетят гарваните и се обърнал към алпа Гарга с молба за помощ. Гарванът, заедно с жена си Чак-Чак, отнесли юнака в чудесната долина Басан, където той набрал жива трева – просо. От просото Аудан направил питие на живота (“жива вода”) – бузу, с него оживил извора и пробудил от вечния им сън Туран и Самар. Но силата на просото стига на Гюлджимеш само до есента, когато Самар отново заспива. Затова всяка година на есен алпът Гарга и Чак-Чак носят на Самар жива трева и го будят . . .

Живели през суровата ледникова епоха, българите станали не само първите металурзи, но и най-добрите на света майстори кожари и производители на всевъзможни кожени изделия и обувки. Българите също първи започнали да правят сгъваемия стол, когото нарекли курбас (по името на килима, с който го покривали) и го направили трон на своите вождове и царе.

Показател за високото равнище на културата на българите е изобретяването от тях на кирпича (курпес) и парите, чиято роля в началото изпълнявали кожите на ловни животни – най-често катерици и самсари (белки). Кожите като парични знаци били наричани от българите бил (билге), “знак” и кун – “белег, отметка” (от тук – българската дума кун – “буква” и куниг – “книга”, а от българската куниг имаме руската дума “книга”). Връзка кожи представлявала парична единица и се е наричала туун. Думата туун по-късно приело формата тиен и станало новобългарското название на катеричката. От думата туун произхожда и друга българска дума: джоген – “усукана връв, която се привръзва или прикрепва към нещо или свързва нещо”. Тъй като “джоген”-а привръзвали към удила (мундщука, желязната част от юздата, която конят захапва; бел. прев.) и освен това с “джоген” с прикрепена към него пломба (печат) скрепвали връзките с кожите–парични знаци и свитъците на царските грамоти, то думата “джоген” получила значението “юзда” и “свидетелство”. От българската “джоген” е произлязла и руската дума “закон” (тъй като царските укази–закони били излагани в грамоти, скрепени с “джоген”), затова и досега сред руснаците битува поговорка (непонятна за славянските изследователи): “Държа народа за юздата”, т.е. в рамките на закона.

В много древни времена българите изобретили приспособление за качване, за стабилно седене и повдигане на ездача върху коня – ерме (от българската “ерме” – “повдигам се”).

От българското “ерме” е произлязло и руското название на това приспособление – “стремя”.

Българите са изобретили и шашката (думата “шашка” е произлязла от българското сас – “остър”), и сабята (думата “сабя” е произлязла от българското название на това оръжие – саблъ – “рушаща”), топа – туфянг (българското “туфянг” първоначално е означавало и “приспособление за мятане на камъни”), пушката – мълтък (българската дума “мълтък” първоначално е означавала “огнена стрела”).

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите