хем не си :)
Изучаването на историята, на познатото минало не е защото тя, историята, ще ни разкрие бъдещето; според мен, ако човек знае бъдещето си животът би бил безкрайно безинтересен. Историкът днес е модерен шаман, неговата роля е нещо средно между тази на акушерка и лекар - ние даваме живот отново на отдавна мъртви хора, позволяваме им чрез нас да кажат онова, което приживе не са успели или което е останало нечуто. Естествено, има риск нашия глас да припокрие техните, защото за да са отново от "плът" те, ние им даваме от нашата кръв, но това е риск, който се поема. И затова обективността е особено важна. Трябва да заемаме гласа, не и думите, ако ми позволиш
Иначе, за съдбата и скрития ред съм съгласна. Няма нищо по-лошо от това да търсиш смисъла или да вярваш, че го има. Склонни сме да мислим, че има някакъв скрит ред, който не познаваме, както и някакъв сценарий, в който бихме искали да участваме и ако съзрем макар и само един-едничък епизод от него, в който можем да намерим място или поне така ни се струва, ако решим, че за миг ни е завъртял в немощното си колело, тогава много лесно можем да забравим, че някога не сме били част от този почти невидим, донякъде усетен сценарий, по-скоро интуиция - плод на въображението - и да не си спомним никога повече.
Що се отнася до времето обаче, не съм съгласна. Историческото време не е циклично, то е спираловидно. Макар да изглежда, че на определени интервали нещата се повтарят, те никога не се завръщат в старата изходна точка, а са винаги едно ниво над нея, така че никога нищо не е също, а носи само далечен спомен на нещо познато. Хората обаче трудно понасят тази истина. Не допускат да се знае, че някои неща са съществували, че вече ги е имало и че те няма да имат участие в тях. Всъщност не допускат не просто знанието за нещата, а самият факт, че ги е имало. Просто така, само защото ги е имало. Съществували са без наша намеса, без нашата преценка, как да го кажа...без нашата безкрайна нерешителност, без прилежното ни одобрение. Затова и се залъгваме, че всичко се повтаря, че всичко е обратимо. Това е омраза, чиста форма на омраза, кояо настоящето изпитва към миналото, към онова, което е дръзнало да се случи тук без нас, без предвидливата ни преценка, без колебливото ни одобрение и което е още по-лошо, без никаква изгода за нас. Най странното е, че тая ненавист не се дължи (поне привидно) на завист към миналия блясък, който си е отишъл, без да огрее и нас, на отвращение към разкоша, който бихме могли да усетим, но за който не сме допринесли нищо, не сме опитали и направо сме пропуснали, който ни е пренебрегвал и така и не сме успели да го видим, защото самохвалството на нашето време стига до там д не може да допусне мисълта, дори сянката или мъглата, или изпарението на някое предишно величие. Не, касае се единствено за омраза към онова време, което не сме могли да обхванем и което нищо не ни дължи, към онова, което вече е приключило и следователно ни се изплъзва. И затова много искаме а вярваме, че един ден то ще се повтори
Но е хубав. В ъгълчето на устните.
|