Волжките българи въвеждат плужното земеделие в Русия.

С идването на турците сме били върнати в каменната епоха. Ако не знаете, българите с апочти изцяло заличени като народ. Оцеляват малък брой, изпокрили се по планините. Турската политика на геноцид е още от тогава. Сринати са всички крепости, опустошени са земите, изгаряни са ниви. Нямате си и на представа най - ранния период на турското робство какъв е. Как да сме на Западно равнище, след като са ни върнали 10 000 години назад?

По - късно се възстановяваме. Ето какви наблюдения имат от България:

“От планината Чемерник до Одрин цялата тази страна е България. Това е една хубава и добре обработена страна…Те говорят на един славянски език, който за нас бе по-неразбираем от сръбския. Че страната България в християнско време /преди робството, б.р./ е имала големи свободи, богатства и всякакво изобилие, може да се види и разбере по това, че мъже, жени и деца, всички носят дрехи и ризи, извезани с копринени конци, макар и груби. Жените окачват на шиите и ушите си сребърни пръстени, а там, където няма сребро – месингови, оловни и пиринчени. /Из Пътеписа на хърватина Бенедикт Курипешич, 1531 г./

“Споменатите българи са от православната вяра. Хубав, скромен народ…Огнището, където правят целия си огън, се намира в стаята до вратата и е също като нашите камини, а не като татарските къщи. Над менсофата се намира прът, там окачват всичките си дрехи…Мъжете по облекло са почти еднакви с унгарците.Всички дрехи им са тесни. Жените им пък по носията си са почти еднакви с полските селянки. На гърдите си носят престилка, отрупана със сребърни и златни пфениги. Пръстите им са отрупани с пръстени. “/Из Дневника на Мартин Грюневег, 1582/

“Българите имат особен начин да жънат житото, с по-голяма сръчност, отколкото французите. Техните сърпове са също по-различни, понеже са плоски, широки и без зъбци и са по-малко извити. Като жънат, ги държат в дясната си ръка, а в лявата имат едно извито дърво, на което има три отвора, за да си пъхат трите пръста на ръката /паламарка, б.р./. И като отварят ръката си и обхващат житото, така те отрязват много по-голямо снопче от нас. След това вършеят житото не с бухалки, както в нашата страна, а с волове, при това воловете влачат дъски, набучени с камъни от Касидония /дикани с кремъци, б.р./, които раздробяват сламата и я смачкват /Из пътеписа на Пиер Белон, 1574/.

“Стигнахме в едно село, наричано Драгоман. …Хората поканиха нашите служители на една тяхна сватба и неколница, както и аз, отидохме там и гледахме техните церемонии. Те изпълняваха своето хоро със същата грация и припеви, както нашите литовски жени.” /Из Пътеписа на Р. Любенау, немец от Литва, 1587 г./.

“/В България/ селяните са създали образцово облекло на тиролци. Липсва му само тяхната шапка от плъст…Жените им не са с покрити лица, както останалите жени на Изтока. Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки….Правеше ми удоволствие да гледам сръчността и лекотата на трима-четирима селяни, затруднени при влаченето на едно рало, с която те прескачаха ту от едната, ту от другата страна на веригата, с която бяха вързани животните им, мушкаха ги с железен остен открая и ги изчакваха, за да ги накарат да теглят всички заедно.” /Из Пътеписа на А. Пуле, 1667 г./

“Отвъд планината стигнахме в едно село, наричано Габрово. Жителите и техните жени там всички са българи …и се хвалеха, че те са били истински българи, давайки да се разбере, че те са храбри и че не бива да бъдат считани за лоши.” /Из Дневника на Й. Фон Кинсдсперг, 1674 г./

“Облеклото на мъжете-българи е почти същото като това на планинците от Оверн във Франция, с бродерия по бельото и ризата Изглеждат по-малко нещастни от нашите селяни, по характер изглеждат също по-кротки и по-общителни. ..Те са най-приятните от всички хора.“/граф Д'Отрив/

“България сама по себе си е голямо царство. Царете му всички се наричат Шишмановци. Земята му е много обширна и хубава… и е богата на жито, месо, риба, сребро, злато и много други стоки и най-вече восък и коприна…През средата на това царство тече река Дунав.” /Описание на България в 1308 г. от доминикански монах, ХИБ, І, 224/

100 символа не стигат!