БЕЛЕЖКИ
Исторiя христiянства въ Россiи до равноапостольскаго князя Владимiра, С.-Петербургъ 1846, с. 361.
Полное собрание русских летописей, издаваемое постоянною историко-археографической комиссиею Академии наук СССР, т. І, Лаврентьевская летопись, вып. 1: Повесть временных лет, Ленинград 21926, кол. 112. В т. нар. Лаврентиевски препис от 1377 г. това понятие е дадено като „подобенъ сущенъ“, докато в Академичния препис е „подобносущенъ“, а в Радзивиловския – „подобесущенъ“.
Исторiя русской церкви І, С.-Петербургъ 1889, с. 115 – препечатка: Макарий (Булгаков) Митрополит Москжвский и Коломенский, История русской церкви, кн. І. История христианства в России до равноапостольного князя Владимира как введение в историю русской церкви, Москва: Издательство Спасо-Преображенского Валаамского Монастыря, 1994, с. 240-242: „Все прочие частности этого похода [в Херсон], равно и крещения Владимирова в Херсоне не подлежат уже ныне никаким недоумениям и спорам, и потому нет нужды разбирать ихъ каждую порознь. Не можем, однако ж, пройти здесь молчанием двух из них, которые, хотя и не отвергаются прямо, но как-то забываются или поставляются в тени нашими историками. Это, во-первых, внезапное исцеление великого князя Владимира от поразившей его слепоты – за истинное чудо принято было исцеление сие самим великим князем и всеми окружавшими его очевидцами; как истинное чудо изображается оно преподобным летописцем; истинным чудом, следовательно, должно быть признаваемо и нами. А во вторых, обстоятельный Символ веры, который преподан был Владимиру после его крещения. Мы думаем, что этот Символ есть действительно тот самый, который заповедан был просветителю России, и потому ест драгоценнейший памятник нашей церковнной старины, как договоры первых князей киевских с греческими императорами – драгоценнейшие памятники нашей старины гражданской. Ныне соглашаются, что помянутые договоры отнюд не выдуманы самим летописцем, а точно существовали, дошли до него в писмени – в подлинниках или в копиях с подлинников – и только внесени им в летопись. Почему же не сказать того же самого и об исповедание веры, которое вручено было нашему великому князю, без сомнения, на бумаге в руководство на всю последющею жизнь и которое, будучи привезено им в Россию, наверно, сохранено было им до конца жизни во всей целости, потом завещано детям как великая святыня, и таковым образом удобно могло дойти, хотя в копиях, до преподобного Нестора? Ныне сделалось известным, что этот Символ ест буквальный перевод греческого испо–ведания веры, написанного еще Михаилом Синкелом (умер ок. 835 г.)580 И мы вправе смотреть на этот Символ как на первый урок в православия, какой преподала нам православная Греция в лице просветителя нашего отечества. [580Сухомлинов. О древней русской летописи 65-68. Спб., 1856 /123].
М. Л. Сухомлиновъ, О древней русской л?тописи какъ памятнике литературномъ, в: Ученые записки Втораго отд?ленiя Имп. Академiи наукъ, кн. 3, С.-Петербургъ 1856, с. 65-68 (= същ., Исследованiя по древней русской литературе, в: Сборникъ Отд?ленiя русскаго языка и словесности Имп. Академии наукъ, т. 85/1908, № 11, с. 70-77).
П. А. Заболотскiй, Къ вопросу объ иноземныхъ письменныхъ источникахъ Начальной л?тописи, в: Русскiй филологическiй вестникъ, Варшава XLV/1901, № 1-2, с. 1-31.
П. И. Потаповъ, Къ вопросу о литературномъ составе л?тописи, в: Рускiй филологическiй вестникъ, LХІІІ/1910, № 1, с. 1-18; LХІV/1911, № l, с. 81-110.
Н. К. Никольскiй, Материалы для исторiи древне-русской письменности (Сборник Отд?ленiя русскаго языка и словестности, С.-Петербургъ 1907, с. 5-8 и 21-24.
„Отсюда сл?дуетъ, что л?тописная редакція изв?стій о крещеніи св. Владиміра и о посл?дующей его д?ятельности не можетъ быть признана первоначальною, но заставляетъ предполагать, что л?тописецъ для своеге разсказа пользовался уже готовыми источниками, которые онъ приспособилъ къ условіямъ л?тописнаго пов?ствованія, дополнилъ и видоизм?нилъ“.
Разысканiя о древнейшихъ русскихъ л?тописныхъ сводах, С.-Петербургъ 1908, с. 155-156.
Срв. Повесть временныхъ л?тъ, подготовка текста Д. С. Лихачева, под редакцией В. П. Адриановой-Перец, ч. І, Москва/Ленинград 1950, с. 77-79 (ново издание Москва 1996).
Reinhold Trautmann, Die altrussische Nestorchronik, Leipzig 1931.
Rauchspur der Tauben. Radziwill-Chronik. Aus dem Altrussischen ?bertragen und hrsg. von H. Gra?hoff, D. Freydank und G. Sturm. Leipzig und Weimar 1986.
Gerhard Podskalsky, Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988-1237). M?nchen 1982, с. 20 сл.: „Es ist schwer verst?ndlich, wie sich in das von Vladimir abgelegte Glaubensbekenntnis f?r Gott-Sohn und Hl. Geist zweimal die Formel ,??? ?hnlichem Wesen' einschleichen konnte – und das, obwohl einleitend vor der Verf?hrung der H?retiker gewarnt wird: liegt hier einfach ein ?bernommener Schreibfehler aus dem Griechischen (?????????? statt ?????????? (edinosu??en) vor?“
Вж. бел. 10 – ч. ІІ, с. 349.
Аполлон Григорьевич Кузмин, Падение Перуна. Становление христианствя на Руси, Москва 1988, с. 119 сл.
Ludolf M?ller, Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses auf das Christentum der Kiever Rus’?
Millennium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Ru?land 988-1988. Vortr?ge des Symposiums anl??lich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Ru?lands in M?nster 5.- 9. Juli 1988, hrsg. von Gerhard Birkfellner, K?ln/Weimar/Wien: B?hlau Verlag, 1993, с. 191-226.
Zum Problem des hierarchischen Status und der jurisdiktionellen Abh?ngigkeit der russischen Kirche vor 1039, K?ln-Braunsfeld: Verlagsgesellschaft Rudolf M?ller, 1959.

Осемте тези на проф. Мюлер за непрекъснатостта на йерархичната зависимост на руската църква от византийската след покръстването на русите гласят:
1. Трудно можем да си представим, че византийците са освободили без важни причини от сферата на своето църковно влияние страната, която са свързали със себе си в църковно отношение посредством кръщението на нейния княз и женитбата му с една багренородна принцеса. Такива причини нито са засвидетелствувани от изворите, нито могат по непряк път да се представят за вероятни.

2. Силното участие на византийски строители при църковните постройки в Киев говори за нормални отношения между Киев и Константинопол.

3. Византийските извори и преди всичко трактатите за преместване на епископи и Notitiae episcopatuum свидетелствуват за ранна [дейност] на гръцки йерарси в Русия.

4. За същото свидетелствува Хрониката на Яхъя.

5. Най-старите руски църкви носят имена, които са дадени по византийски пример.

6. Също нумизматиката и сигилографията от времето на Владимир и Ярослав сочат към Византия.

7. Според «Словото» на Иларион християнството в Русия е дошло от Гърция и между църковната политика на Владимир и на Ярослав няма прекъсване.

8. От разказа за пренасянето на реликвите на Борис и Глеб може да се изведе заключението, че този разказ е възникнал по гръцко влияние и следователно гърците са взели участие в канонизирането на двамата братя.
Студията на проф. Мюлер беше повод за моя доклад „Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година“, подготвен за Международния колоквиум в Мюлхаузен, ГДР, през февруари 1980 г., организиран от Секцията по византология при АН на ГДР, но само няколко минути след началото му, думата ми беше отнета от председателя на конференцията, проф. Йоханес Ирмшер (ГДР) по настояване на съветската делегатка д-р Зинаида Удалцова, която с едно дълго изказване ме обвини, че не застъпвам възприетата от съветската наука теза и моят доклад няма място на такъв колоквиум. Няколко месеца по-късно аз прочетох пълния текст на доклада си по време на Международния симпозиум на Комисията за изследване на славянските култури в средновековието и на Отдела за история на СССР, организиран от Националния комитет на славистите в ГДР и Университета Мартин Лутер в Хале, ГДР, 24 до 26 юни 1980, но докладът не беше отпечатан и изобщо отбелязан в протоколния сборник. Пълният му текст в български превод се отпечата значително по-късно заедно с други мои студии в сборник под заглавие: „България / Византия / Русия. Изследвания на средновековната култура“ І, Берлин 2002. В този доклад аз разглеждам изчерпателно тезите на проф. Мюлер и показвам тяхната несъстоятелност, което прави излишно отново да се връщам на същата тема.

Затова тук давам в най-кратка форма възраженията си по т. нар. тезиси:
1. Първият аргумент на проф. Мюлер е аргумент еx silentio – липсата на данни за участието на гръцки йерарси в църковния живот на Киевска Русия до 1039 година не говори в полза за него и то не е нещо разбиращо се от само себе си. Дори при покръстването на Владимир да са участвали гръцки йерарси – което е съмнително – киевският княз е имал не само основание да ги изгони след това, но и примера на българския княз Борис І. След женитбата си с Анна Владимир продължава да бъде титулуван от византийците княз (архонт) и не получава подобаващата се на императорски зет титла кесар. А в действителност при „сестрата“ на византийските императори Василий и Константин не се касае до багрянородна принцеса и за тяхна рождена сестра, а за тяхна братовчедка, т.е. «двоюродна» сестра, както се казва в руския и в гръцкия език, където при нейното име липсва необходимото допълнение «рождена». И тази сестра не е някой друг, а Анна, дъщерята на българския цар Петър и царица Ирина, сестра на князете Борис и Роман-Симеон, правнучка на княз Борис І и на византийския император Роман ІІ. Тази «сестра» на двамата византийски императори Василий и Константин кръщава своя първороден син Борис-Роман на имената на своите короновани предци и на двамата си братя – при това Борис-Роман е роден след кръщението на Владимир и след неговата женитба с Анна, така, че той е законен наследник на престола на киевските князе и след смъртта на Владимир в 1015 г. главната грижа на византийската дипломация е отстраняването на Борис-Роман и брат му Глеб-Давид, които имат също законни права и върху българския престол.

2. Върху втората теза на проф. Мюлер имам подробна студия, Die Christianisierung Ru?lands und Bulgarien, в: Tausend Jahre Taufe Ru?lands. Ru?land in Europa, Beitr?ge zum Interdisziplin?ren und ?kumenischen Symposium in Halle (Saale), Leipzig: Evangelische Verlagsanstalt, 1992, c. 423-468 – бълг. превод: Покръстването на Русия и България, в: А. Чилингиров, България/Византия/Русия. Изследвания на средновековната култура, Берлин 2002, с.129-158, табл. І-ХХІV, с която доказвам, че църковните строежи в Киев, но също и в другите руски градове през Х и ХІ век, са дело на български майстори-строители и художници и че са строени и украсени по подобие на български църковни постройки, като при тях липсват византийски образци и паралели.

3. Именно историческите извори не свидетелствуват за ранна дейност на гръцки йерарси в Русия. В цитирания от проф. Мюлер протокол от синода на цариградската патриаршия от 1039 година, запазен в препис в библиотеката на Ескориал (G. Ficker, Erlasse des Patriarchen von Konstantinopel Alexios Studites, в: Festschrift der Universit?t Kiel zur Ehren des Geburtsfestes S. M. des Kaisers und K?nigs Wilchelm II., Kiel 1911, c. 42), действително се споменава името на киевския митрополит Теопемпт, но в протоколите от двата предшестващи синода, състояли се между 1031 и 1038 година, това име не е вписано, което означава, че по това време той не е заемал киевския митрополитски престол и трябва да е бил ръкоположен едва след смъртта на българския архиепископ Йоан Охридски (Дебърски) в 1037 година.

4. „Свидетелствата“ на Яхъя противоречат на фактите и от това може да се съди, че са манипулирани. За дейност на „голям брой гръцки свещеници в Русия“ не разполагаме с никакви други сведения – дори и в гръцките извори. А в Русия няма запазени и никакви следи от гръцки книги и текстове преди ХІV век – за разлика от българските църковни книги, използвани, преписвани и разпространявани там без прекъсване от Х век до днес.

5. Също и имената на църквите не говорят за непосредствено византийско влияние – тези имена срещаме и при българските църкви. Патронатът на св. София свидетелствува обаче за така наречените „ариански“ или „полуариански“ влияния, които руската църква получава от българската църква. Този патронат за първи път се среща при проектираната от Константин Велики и изградена след смъртта му от Констанций ІІ арианска катедрала в Константинопол, първа предшественица на построената от Юстиниан едноименна църква. Както тази църква, осветена от арианския епископ на Константинопол Евдокий Антиохийски в 361 година, така и втората едноименна църква на същото място, построена от Теодосий ІІ, биват разрушени от «православни» монаси като символи на «арианската ерес» – каквито са били строени и използвани от «еретиците» по цялата територия на Югоизточна Европа и дори Мала Азия, включително в нашата столица. През VІ век «православната» църква съчинява легендата за «Мъченицата св. София и нейните три дъщери Вера, Надежда и Любов» и преименува на тях постройките, изградени в чест на «Божествената мъдрост» – с която «православната» църква не желае да има нищо общо.

6. Нито нумизматиката, нито сигилографията свидетелствуват за връзки на Киевска Русия с Византия. Монетите на Владимир и неговите синове са сечени по образец на български монети и с матрици, изработени от български майстори. Владимир не е получил от Византия нито право да сече монтети, нито царските атрибути, с които е изобразен на монетите – на тази тема съм посветил студията си: Монетите на киевските князе и монетите на българския цар Петър, в сборника България/Византия/Русия (вж. по-горе), с. 85-127.

7. В «Словото» на Иларион не се говори, че Русия е възприела християнството от Византия, а проф. Мюлер тълкува по свой начин думите на митрополит Иларион.

8. Тъкмо сведенията, с които разполагаме за синовете на Владимир Борис-Роман и Глеб-Давид ни предоставят главните доказателства за техния произход и за връзките им с българската царска династия, но от там и за връзката на руската църква с българската – противно на тезата на проф. Мюлер. Това е и една от основните теми на моята студия – Агиографията на Борис и Глеб и проблемът за йерархичното подчинение на руската църква до 1039 година. Да се оспорват тези сведения значи да се затварят очите пред фактите.
L. M?ller, Gibt es Spuren eines arianischen Einflusses... с. 208: „Auch f?r die ?bersetzung von ????????? gab es in altkirchenslavischer Zeit keine einheitliche Sprachregelung. Das Wort wurde ?bersetzt mit кyпьносyщии, кyпьносyщьнъ, кyпьне сyщьныи (alle drei im Suprasliensis), равьноестьствьнъ (Suprasliensis, Napis), единоестьствьнъ, единосyщьнъ (Euchologium sinaiticum)“.
Пак там: „Da? der ?bersetzer von TS mit seiner ?bersetzung des Wortes ????????? nicht die Wesensgleichheit der drei Gestalten der Trinit?t ablehnen will, geht unter anderem aus dem an der letztgenannten Stelle sofort folgenden Satz hervor (§ 15), wo er sich klar bekennt zum Glauben an „die eine Gottheit der heiligen Dreifaltigkeit, die eine Natur, das eine Wesen“: ???? ???????, ???? ?????, ???? ?????? – едино божьство, едино естьство едино сyщьство. Er steht also klar auf dem Boden der niz?nischen Orthodoxie mit ihrem Bekenntnis, da? Vater, Sohn und Hl. Geist eines Wesens sind“.
Макар проф. Мюлер да не успява да докаже „деветата теза против българското участие при покръстването на русите“, той дава не само още едно „девето“ доказателство в полза на тази теза, но със своето пледоайе срещу неправилното тълкуване смисъла на Символа на вярата на т. нар. «полуариани» той съдейства за реабилитирането на българската църква от обвиненията за нейните еретични възгледи. Ако и тази реабилитация да идва твърде късно след разрушаването на много стотици български църкви и избивансето на безброй български «еретици», изводите му са все-пак твърде утешителни за наследниците на потърпевшите. А неговата публикация излиза почти едновременно с публикацията на данните по процеса на руските историци-слависти през 1930-те години, с която десетките разстреляни и загинали по съветските лагери учени бяха също реабилитирани – макар тази реабилитация също да не е в състояние да възвърне живота им и да даде възмездие за нанесените щети на науката.

Материалите и документите за ранното християнство в Илирик са събрани в труднодостъпния осемтомен труд на Даниеле Фарлати за историята на църквата в Илирик: Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, Venetiis 1751-1819, а по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chr?tiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliot?que des ?coles Fran?aises d’Ath?nes et de Rome publi?e sous les Auspices du Mimist?re de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.
Вж. Farlatus, lllyriсum sacrum I/1751, с. 248 сл. и VІІ/1817, с. 465-482. Фарлати дава и всички известни имена на епископи от края на ІІІ век (Irenaeus episcopus III) до средата на V в (Sebastianus episcopus XI), вкл. Photinus haereticus episcopus VI. Официалните издания на римокатолическата църква от ХІХ и ХХ век предават този списък в твърде редуциран вид, като дори не споменават св. Андроник – вж.: Pius Bonifatius Gams, Sеries episcoporum ecclesiae catholicae I, Regensburg: Josef Manz, 1873 (Repr. Graz : Akademischer Druck- und Verlagsanstalt 1957) с. 378..
Farlatus, lllyriсum sacrum I/1751, с. 248 сл. и VІІ/1817, с. 469. Вж. също J. Zeiller, пос. съч., с. 31 сл.

Апостол Павел споменава имената и на двамата в Посланието до римляните (16, 5 и 7). Във всички стари документи те се посочват като „първи и. втори епископ на Сирмиум“ (Epaenetus episcopus Sirmiensis І и Andronicus episcopus Sirmiensis ІІ). Сирмиум/Срем е седалище на епископския, респ. архиепископския престол на Илирик, от края на ІV век Източен Илирик. Отчасти съзнателно, а отчасти и поради непознаване на историческите извори, мнозина историци в по-ново време споменават св. Андроник като панонски епископ и го свързват дори с Горна Панония и с Чехия. Докато Долна Панония (територията между Сава и Драва до завоя на Дунав) влиза в диоцеза на Източен Илирик, Горна Панония (северно от Драва и западно от Дунав) няма нищо общо с него и влиза в Залцбургския диоцез, а Чехия получава своята епископия при манастира на св. Вит и св. Вацлав в Прага с вулата на папа Йоан ХІІІ едва през 972 година (вж.ЛИБИ ІІ/1960,с. 317). Това погрешно идентифициране престола на епископа – от средата на ІV век архиепископа – на Сирмиум води до редица заблуждения при определяне местоположението на седалището на св. Методий, ръкоположен от папа Адриан ІІ в 870 година за „архиепископ на Сирмиум, на престола на св. Андроник“. А Сирмиум/Срем влиза в пределите на българската държава до разрушаването и завземането му от маджарите в 893 година, но през Х век е присъединен отново към българската държава до 1018 година, а след това влиза в границите на българската архиепископия.
За разпространението на християнството в Малка Скития вж. също J. Zeiller, пос. съч., с. 169-173, с библ.иография. За дейността на ап. Андрей научаваме само от цитати из съчиненията на Ориген, един от най-бележитите учени на късната античност, чиито съчинения в V век се обявяват за еретически и унищожават. Тези данни водят през ХІХ век до спекулации сред руските богослови, смесващи понятието (Малка) Скития със земите на скитите, простиращи се в Южна и Югоизточна Русия, като считат, че тези сведения се отнасят за разпространение на християнството и сред русите още през първите векове на нашата ера, за което не съществуват никакви основания. Напротив, църковната организация в Малка Скития и нейната дейност още през първите векове са изчерпателно документирани дори и след заличаването на много сведения за нея под предлог, че християнството и там било опорочено от еретически „лъжеучения“ – също както и по цялата останала територия на Европа и Азия, където е протекла дейността на апостолите, освен Рим, където единствено било изповядвано „чистото и неопорочено Христово учение“. За християнството в Мала Скития през първите векове на нашата ера и някои негови видни представители вж. също: B. Altaner, Kleine patristische Schriften, Berlin, 1967, c. 377 сл., 494 сл., 489 сл. и 503 сл. с библиография.
Вж. по-горе, бел. 20. Срв. също: Д. Цухлев, История на българската църква І, София 1910, с. 9-54.
Вж. Eduard Schwartz, ?ber die Bischofslisten der Synoden von Chalkedon, Nicaea und Konstantinopel, в: Аbhandlungen der Bayerischen Akademie der Wissenschaften, Phil.-hist. Abteilung, NF 12, M?nchen 1937 и E. Honigmann, The Original Lists of the Membres of the Council of Nicaea, the Robber-Synod and the Council of Chalcedon (Byzantion 16/1942-1944, с. 20-80).
Вж. във връзка с това писмото на папа Дамас и останалите 90 епископи, събрани на синод в Рим в 358 година, до илирийските епископи, чийто текст се публикува изцяло от Теодорет Кирски в неговата Църковна история: Theodoret, Kirchengeschichte, hrsg. v. L. Parmentier, Berlin: Akademie-Verlag, 21954, ІІ, 22. (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission f?r Sp?tantike Religionsgeschichte der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin); превод на немски с обширни коментарии: Theodoret von Cyrus Kirchengeschichte, aus dem Griechischen ?bersetzt und mit Einleitung und Anmerkungen versehen von Dr. A. Seider, M?nchen: Verlag Josef K?sel & Friedrich Pustet, 1926, с. 142-144. В това писмо папа Дамас и останалите епископи изказват своето доверие към илирийските епископи, че ще предават и в бъдеще чистото от чужди учения Христово учение, тъй както им е предадено от апостолите.
Тези спорове имат много аналогии в нашата съвременност и понятието «врагове» отговаря по днешните представи на понятието «ревизионисти». А ние знаем от собствения си опит през миналите десетилетия какво означават тези понятия, също както знаем, че за 16 века нравите не са се променили особено много.

За споменатите събития вж. преди всичко Църковната история на Теодорет Кирски (вж. бел. 26) – там се дава и пълният текст на Символа на вярата от Нике. Вж. също: Sozomenus, Kirchengeschichte, Hrsg. Jos. Bidez, eingeleitet, zum Druck besorgt und mit Register versehen von G?nther Christian Hansen, Berlin: Akademie-Verlag, 1960 (=Die Griechischen christlichen Schriftsteller der ersten Jahrhunderte, hrsg. von der Kommission f?r Sp?tantike Religionsgeschichte der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin) и Socratis Scholastici Historia ecclesiastica Libris VII – руски превод: Сократ Схоластик, Церковная история, Москва: Росспэн, 1996 (същата и в интернетно издание) – вж. преди всичко гл. 31 до 37; след проведената от църквата цензура върху труда на Сократ от някои глави са останали само по няколко изречения, а най-важните подробности за съборите в Сирмиум и Римини липсват. Не много повече се споменава за тях при Hans Lietzmann, Geschichte der Alten Kirche, Berlin/New York: Walter de Gruyter, 62000 и H. Jedin, Handbuch der Kirchengeschichte II. Die Reichskirche nach Konstantin dem Gro?en: 1. Das Werden der Reichskirche im Rahmen der kaiserlichen Religionspolitik, Digitale Bibliothek 35: Handbuch der Kirchengeschichte, с. 1506-1520 (=Handbuch der Kirchengeschichte ІІ, Freiburg/Basel/Wien: Herder, 1973).

Агиографските извори предават само деня 26 март „по време на императорите Валент и Грациан“, но тъй като Грациан преди 26 март 375 година още не е император, а събитията, последвали тази дата, започват не по-късно от 377 година, трябва да приемем годината 376 за верна. За хронологията във връзка с възцаряването на Валентиниан ІІ вж.: Klaus M. Girardet, Die Erhebung Valentinians II. Politische Umst?nde und Folgen, в: Chiron. Mitteilungen der Kommission f?r Alte Geschichte und Epigraphik des Deutschen Arch?ologischen Instituts, 34/2004, M?nchen: C. H. Beck, 2004, c. 109-144.
На тази дата, православната църква чества паметта на тези 26 мъченици, чиито имена се съобщават в месецословите – при това не само на «православната» църква, но и в единствения стигнал до нас, макар и само като фрагмент, «ариански» календар, известен под названието «Готски календар». За «Готския календар» вж.: Scriptorum veterum nova collectio e Vaticanis codicibus edita ab Angelo Mai,, V, Romae: Collegio urbano apud Burliaeum, 1831, c. 66 и В. Болотовъ, §§ в: Христiанское чтенiе, 1893, I, с. 198. Пълния текст от запазения фрагмент в руски превод дава архиеп. Сергий (Спасскiй), Полный М?сяцесловъ Востока, I Восточная агиологiя, Владимiр: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 43 сл. Текстa в славянските месецеслови вж. при същ., Полный М?сяцесловъ Востока, IІ Св­той Востокъ, часть первая, Изданiе второе исправленное и много дополненное, Владимiръ: Типо-Литографiя В. А. Паркова, 1901, репр. Москва: Церковно-научный центр «Православная энциклопедия», 1997, с. 86: „26. мартъ. Мучениковъ 26 пострадавшихъ въ Гот?іи въ царство Валента и Граціана ок. 375 (въ числ? ихъ пресвитеровъ Ва?усія и Верка, монаха Арпилы, мірянъ: Авива (Авипа), Агна, Реаса, Ига?ракса, Искоя, Силы, Сигица, Сонирила, Суимвла, Ферма, Филла (или Филга), женъ: Анны, Аллы, Ларисы (Варисы), Моико, Мамики, Уирко или Вирко, Анимаисы, Гаа?ы, Дуклиды). с. 43-44.“
Подробности за тези събития вж. при: Amianus Marcellinus, Rerum gestarum libri XXXI – извадки в бълг. превод в ЛИБИ І/1958, с. 158-190; критично издание с немски превод: Amianus Marcellinus, R?mische Geschichte, lateinisch und deutsch und mit einem Kommentar versehen von Wolfgang Seyfart, IV. Teil, Buch 31, Berlin: Akademie-Verlag, 1971 (=Schriften und Quellen der Alten Welt, hrsg. v. Zentalinstitut f?r Alte Geschichte und Arch?ologie der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Bd. 21,4), c. 241-297. Амиан Марцелин подробно описва в в началото на 31-ва книга от своята история създалата се сред цялото население по ирационален път психоза, че император Валенс е заслужил смърт чрез изгаряне, без да изложи рационалните причини за създаването на тази психоза.
В. М. Истрин, Хроника Иоанна Малалы в славянском переводе, репр. изд., подг. М. И. Чернышева, Москва: Джон Уайли энд Санз, 1994, ХІV, 1728-29, с. 317: се же црЌь Левь гонение сътвори велико на держащая вэру Ариньскую, сиречь Ексакиwнитьску, Аспара дэла и Ар…давури­, повеление всюду посла не и„мэти и„мь нигдэ же црЌкь ни соборища. Срв. също и гръцкия текст: Ioannis Malalae Chronographia, recens. I. Thurn (=Corpus fontium hisoriae byzantinae, vol. XXXV, ser. Berol., Berolini et Novi Eboraci: Walter de Gruyter, 2000), c. 29531-32.

Вж. Видение на пророк Даниил за царете и за последните дни и за края на света от Поп Драголовия сборник в: Донка Петканова и Анисава Милтенова, Старобългарска есхатология. Антология (=Славянска библиотека, под общата редакция на Емил Ив. Димитров. Серия Slavia orthodoxa, отг. ред. Светлина Николова), София: Славика, 1993, с. 101 сл. Вж. също Василка Тъпкова-Заимова, Мирът и войната във византийската и българската историко-апокалиптична книжнина в: Литературна мисъл 6/1993, с. 128-133.

<>
<><>
<><><>
Вярата в учените е съвременното езичество.

Редактирано от Йoaн_Mизийckи на 28.10.06 12:47.