Както беше отбелязано в първите две мои статии във връзка с прогласеното от френските изследователи „послание на питекантропа“, открито на територията на България, то поставя отново на дневен ред редица въпроси както от абсолютната, така и от относителната хронология на европейската предистория. Доколкото върху територията на нашата родина и в нейното най-близко съседство са били открити досега цяла поредица от паметници на по всяка вероятност най-старата човешка култура в Европа, тези открития изискват известно уточняване на възгледите ни по отношение на методите, прилагани за определяне на тяхната хронология, но също изискват уточняване на възприетите от съвременната наука данни относно връзките и отношенията на паметниците от нашето културно наследство спрямо известните на науката паметници от ранните култури извън нашите земи. Тези уточнявания считам за належащи, понеже именно внимателното изследване на нашите паметници може да допринесе съществено за разрешаването на някои от най-важните и най-спорни въпроси, свързани с предисторията на Европа и нейната хронология.

С моите бележки във връзка с еволюлюционната теория нямах никакво желание да дам каквато и да е политическа окраска на различните спорове в науката – нещо повече, с посочения от мене пример исках да покажа, че проблемите вече отдавна са излезли извън тесните граници на една или друга идеология. Новият век – или дори новото хилядолетие – идват обременени с много тежко наследство. Векът на просвещението, който атрибут си присвоиха всички клонове на обществените и естествените науки от осемнадесетото и деветнадесетото столетие, си постави за задача да замени „подтискащия съзнанието на човека религиозен мироглед“ с така наречения „научен“ мироглед. Главното откритие на този „век на просвещението“ беше еволюционната теория на Дарвин и неговите последователи, която зае първо място в центъра на редица философски системи и преди всичко на така наречения „научен марксизъм“. Тя не само постави основите на неговия мироглед, а обоснова и новия обществен морал, чиито етични норми са изразени в извлечената от теорията на Дарвин максима за приоритета на силата и естествения подбор като единствен залог за успех в борбата за преживяване не само в природата, но и в обществения живот. Този нов морал обеща да освободи съзнанието на човека от „оковите на християнския морал“ и от „възмездието за греховете му сред ужасите на ада“. А мутационният принцип, основен принцип и двигател в еволюционната теория на Дарвин, макар и оспорван още от неговите съвременници и останал до днес най-слабата и с нищо недоказана теория в неговото учение, предостави на марксизма и аналогията за ролята на революциите като единствен двигател и в общественото развитие.

При замяната на „религиозния“ с „научния“ мироглед едни заблуждения само бяха заменени с други, които се оказаха, че с нищо не са по-добри от първите. Защото както „религиозният“ мироглед се налагаше по принуда и насила, също така и заменилият го „научен“ мироглед от самото си начало се отказа от един от своите основни принципи, принципа на опита и контрола, като ги замени с догми, съвсем не по-добри и по-малко вредни от религиозните. И ако по-рано църковната институция – именно институцията, а не християнското учение – изискваше сляпото подчинение на определени догми, също и науката на новото време се затвори в омагьосания кръг на своите догми и с това си запречи пътя за развитие. По такъв начин тя вече с нищо не се различава от средновековната схоластика, защото се гради на същите принципи. Разликата е само в това, че единствено в областта на техниката от ХІХ век нататък прагматизмът започна да взема връх над теорията и идеологията – макар и не навсякъде по света и моето поколение знае това много добре. Основните принципи обаче са твърде солидно зациментирани – и то по същия начин, както те бяха зациментирани през средновековието. А за техните защитници поддържането и отстояването на тези принципи и догми стана първостепенен жизнен въпрос.

Официалната наука, изградена върху основите на еволюционната теория на Дарвин, налага безусловно авторитета си в цялата учебна система от началните училища до университетите. Още в първоначалното училище на децата се втълпява цяла система от мними истини, отнасящи се до всички области на живота и на околната среда. Тези мними истини, първоначално изказани от техните създатели като хипотези, веднага след публикуването им се обявяват за истини, макар и да не се подкрепят от каквито и да било доказателства и да нямат нищо общо с опита. Те се поставят в основите на разбиранията за устройството на вселената и на живота, колкото и да противоречат на логиката и на здравия смисъл. От самото начало на образованието си детето се конфронтира с цифри, отнасящи се както до времето, така и до мястото, което то заема във вселената – цифри, получени при несъблюдаването на някои от основните закони на нашата вселена. А именно тези закони ни показват, че едва ли не всички цифри, които определят времето и пространството, както те се предлагат в съвременните хипотези и теории, не са и не могат да бъдат дори приблизително верни, след като единиците мерки, на които почиват изчисленията, сами по себе си не са и не могат да бъдат верни. Както се установи от експериментите, извършени през последното десетилетие, данните за устройството, възникването и възрастта на нашата планета, предлагани от геологията и геофизиката, почиват на невярната предпоставка, че условията, при които са протекли, протичат и ще протичат всички процеси във времето, са постоянни. В действителност тези условия непрекъснато се подлагат на промени от различен характер, а това означава, че ние не разполагаме с надеждна и сигурна единица мярка за измерване на времето през изминалите епохи. Но по същия начин и нашата основна мярка, с която измерваме големите разстояния във вселената, скоростта на светлината, също не е абсолютна и зависи от средата, през която светлината преминава.

Едновременно с изграждането на своя „имедж“ сред всички слоеве на населението още от най-ранна детска възраст, внущаващ на безкритичните потребители най-голям респект пред учените, способни не само да боравят с такива „астрономични“ числа, но и да определят точно тяхното взаимоотношение, застъпниците на така наречения „научен“ мироглед обявяват за ненаучни всички гледища и теории, които поставят под съмнение официално възприетите, дори когато авторите им изхождат също от научните среди. Излагането на такива теории, както и всякаква критика на поддържаните официално учения, не се допуска в официалните издания на научните институти и организации, а срещу авторите им се взимат мерки, обхващащи пълния спектър от клеветата и денонциацията във вредна за обществото дейност чак до отстраняване от службите, заемани от тях в университетите и другите държавни и обществени органи. Същите мерки се прилагат и срещу издателствата, осмелили се да публикуват такива „вредни за обществото“ теории и учения – с упражнявания върху тях натиск те биват заставяни да свалят от издателската си програма дори вече отпечатани или дадени за печат книги. И това съвсем не става през „тъмното средновековие“, а именно в нашето съвремие.

Така нареченият „научен“ мироглед успя да се етаблира навсякъде в обществото. За да наложат и закрепят господстващото си положение във всички области на науката, блюстителите на нейните догми, установени през ХVІІІ и ХІХ век и поддържани от разни философски системи, започнаха да прилагат срещу своите противници методи не много по-различни от методите, които църквата прилагаше през средновековието срещу онези, които се осмеляваха да се усъмнят във верността на проповядваните от нея учения. Ако и инквизицията вече да не функционира в същите форми както през средновековието, неотдавна отминалият век изобилства с достатъчно примери на не по-хуманни начини за отстраняване и обезвредяване на учени, изразяващи гледища противоположни на официално възприетите – и това съвсем не се отнася само до една известна на всички обществена система, за която вярваме и се надяваме, че прекъсна да съществува в навечерието на новото хилядолетие.

Всички теории, които се противопоставят на така наречения „научен мироглед“, се обявяват за „ненаучни“. От десетилетия насам в изследователските институти и в университетите се финансират само научни проекти, които биха могли да подкрепят по какъвто и да било начин основните догми на „научния“ мироглед и преди всичко еволюционната теория на Дарвин и динамичната геология на Чарлз Лайъл, макар и вече отдавна те да са основно проверени във всяко отношение, без да бъдат открити каквито и да е потвърждения за оспорваните от век и половина хипотези, върху които те се основават. А тъй като всякаква изследователска дейност в областта на ядрената физика, микробиологията, биохимията и медицината е свързана със значителни финансови средства, които могат да осигурят твърде скъпото оборудване на съответните лаборатории, също както и заплащането на помощния персонал, болшинството изследователи трябва да се примирят със съществуващото положение и малцина са тези, които могат да се противопоставят на създадените условия. И все пак, независимо от тези тъй лоши условия за частни и независими изследвания в областта на биологията и геофизиката, прави впечатление усилената напоследък публикация на трудове по всички спорни въпроси, излизащи извън опеката на университетите и държавните институции, между чиито автори срещаме имената на някои от най-изтъкнатите специалисти от съответните области от науката и дори носители на Нобеловата премия. Сред тях важно място заема известният специалист по ядрена физика, Луис Валтер Алварес, един от създателите на водородната бомба, който със собствени средства от присъдената му през 1968 г. Нобелова премия финансира една работна група за изследване на следите от паднали върху нашата планета метеорити. Именно тези изследвания дадоха решителните доказателства против динамичната геология на Чарлз Лайъл и оттам против еволюционната теория на Дарвин, защото по такъв начин не само бяха открити следите от голям брой метеорити със значителна величина, паднали по различно време върху земята с катастрофални последствия за нея, но също се показа какъв ефект са имели тези катастрофи за устройството на земния релеф и за живота на земята, който след всяка от тези глобални катастрофи е трябвало да започне отново.
Въпреки голямата известност на Алварес и изключителното значение на неговите открития в областта на ядрената физика и геофизиката, интересуващият се читател няма да открие в справочната литература нито дума за изследванията му в областта на геофизиката – в най-добър случай ще срещне само сведението, че след своето пенсиониране той се занимавал с някои „съвсем различни неща“ и че „с откриването на големи количества иридий в някои определени земни слоеве между терциера и квартиера доказал, че този елемент в такива количества е могъл да попадне на земята само посредством паднали метеорити“ (Brochhaus multimedial 2003). А именно неговите ученици са тези, които през 1996 г. в »Sandia National Laboratory« в щата Ню Мексико (САЩ) извършват една компютерна симулация на процеса, предизвикан от падането на метеорита в Мексиканския залив, която вече и по емпиричен път потвърждава неговата теория, даваща решителния аргумент против теориите на Дарвин и Лайъл.

Аз нямам намерение да се спирам на това място на много примери, показващи до каква степен се манипулират представите ни дори за самите нас и за обикновените наглед неща от нашето обкръжение. Тези наши представи са дотолкова усвоени от нас, че ние дори не се запитваме дали те са верни. Досега не ми е попадал учебник или справочник по химия и естествена история, в който образуването на петрола и каменните въглища да се обяснява по друг начин, освен според възникналите преди два века хипотези, въз основа на които те са произлезли от органични субстанции: въглищата посредством овъгляването на растителността, покривала нашата планета преди десетки милиони години, а петролът – при овъгляването на животинските трупове, населявали тогава земята. Когато тези хипотези са били публикувани, авторите им не са имали и най-смътна представа нито за времето, в което този процес според тях бил протекъл, нито за количеството органична субстанция, нужна за получаването на огромните залежи, за чието близко изчерпване ни се говори от десетилетия – ако световните резерви на петрол се изчисляваха още през 1975 г. на 90 милиарда тона, тази цифра се оказа също неокончателна и оттогава постоянно се коригира и увеличава.
На мене винаги ми е било чудно как любознателните потребители на тези хипотези не се запитват къде са могли да се съберат на нашата малка планета толкова много животни и такива гори, чиито „овъглени остатъци“ често покриват огромни площи с дебелина от много километри, и то концентрирани на определени места, а съвсем не равномерно разпрострени по цялата земя, както би трябвало да се очаква според съответните хипотези. Годишният добив на петрол сега надхвърля 3? милиарда тона, а това количество надминава значително теглото на всички създания, които населяват днес земята и е трудно допустимо, че тя някога е била десетократно или дори стократно по-гъсто населена. Повечето автори свързват този процес с една катастрофа на планетата ни, довела до унищожаването на динозаврите, живеещи в гъсти гори на земята. Известно е, че динозаврите са били големи и че горите са били обширни – но останките от колко такива динозаври са били нужни например за образуването само на едно от многобройните петролни полета в Ирак или в Тексас?

Според геофизиците процесът по възникване на въглищата и петрола е предшестван от други сходни процеси, протекли на нашата планета, като например образувануето на варовика, произлязъл също от остатъци на живи организми, напластени на дъното на бившите морета и океани. Че процесът и по тяхното образуване е протекъл много отдавна, не може да има никакво съмнение – но колко отдавна? Няма ли и други критерии, с чията помощ да сме в състояние да проверим доколко тези хипотези са верни? Оказва се, че има, защото сред стратиграфски съвсем точно фиксираните земни пластове, съдържащи разни видове варовик или каменни въглища, са били откривани различни предмети, които до такава степен противоречат на възприетите от нас представи, че са в състояние да ги обърнат с краката нагоре – или по-точно да ги поставят с краката надолу върху солидна почва. Макар и много такива находки да се скриват старателно от откривателите, понеже противоречат на техните теории и представи и не биват отбелязвани в специалната научна литература, потъвайки дълбоко в хранилищата на музеите, някои все пак стават достъпни и за по-широката публика и в новия век на информатиката те трудно могат да се укриват. Защото ако при изготвянето на учебната литература и при съставянето на университетските програми може до голяма степен да бъде упражняван контрол от известни висши инстанции, различните форми на информатика, в това число и световната мрежа на Интернет, все още остават извън този контрол. По такъв начин контролът там се прехвърля върху потребителя, който въз основа на доказателствата предоставени на негово разположение, може и трябва сам да прецени доколко те могат да задоволят изискванията му за достоверността на предлаганите от разни места информации.

От тези информации той ще разбере с изненада, че паралелно с добре известните му теории, които той безкритично е възприел по време на своето учение в различните образователни институти от първоначалното училище до университета, съществуват и други теории, потвърждавани от повече или по-малко доказателства също и по въпросите на общата история на човечеството, но и по отношение на естествената история и геофизиката. Ще узнае, че съществува и обширна литература по тези въпроси, за която ще му бъде трудно да намери каквито и да било рецензии в така наречената „научна“ литература. Но ако само до преди няколко десетилетия такива „алтернативни“ издания можеха да се срещат свободно на книжния пазар във всички западноевропейски страни, от десетина години те започнаха да изчезват и от там. И причината за това не е нито липса на интерес у публиката, нито преустановяването на тяхното издаване. Интересуващият се германски гражданин например дори ще забележи с изненада, че много такива книги, ако и да не се излагат по витрините на книжарниците и да не се продават открито, могат да се поръчват и доставят от същите тези книжарници без особени ограничения, макар и в сравнително дълъг срок, понеже разпространението им не става от централните складове, които са поставени под особено строг контрол. При това туй съвсем не се отнася до някаква „вредна за обществеността“ политическа или антисемитска литература, чието разпространение се преследва и наказва от законите на някои европейски страни, а дори до научни трудове по нова история (напр. всички книги на Виктор Суворов, някои от които са излезли в Германия в повече от едно издание, макар и да не се продават свободно), но също и неконформните трудове по естествена история. Доколкото при по-голямата част от тези „алтернативни“ издания всички въпроси относно еволюционната теория се разглеждат най-подробно и изчерпателно и то с прилагането на много доказателства от съответните раздели от науката, като антропология, микробиология, геофизика и биохимия, на съвременния читател вече се предоставя възможността свободно да мисли и да избира, необременен от каквито и да било догми, ограничаващи неговата мисловна дейност.
Много от тези издания имат за автори световно известни учени, прилагащи в изследванията си строго научни методи, предлагани от различните области на съвременната техника. Между тези методи на първо място стои опитът, а при обобщенията вече не се изхожда от предположения или безоснователни догатки, а само от фактическия материал, чиято автентичност може да бъде доказана.

Излагането дори на малка част от този вид доказателства би увеличило прекомерно обема на моите бележки – интересуващият се читател ще ги намери в десетки нови специални издания както по биология, така и по биофизика, заедно с необходимата документация, приложена в тях по всички правила на съвременната наука, като ме освободи от задължението да навлизам сам в области, отдалечени от моята по-тясна специалност. Аз насочвам читателя към тях не за да му предложа замяната на едни авторитети с други, а за да му дам възможност сам да сравни аргументите на едните и другите. Между многото такива публикации от последните години ще отбележа тук само две, предлагащи също и богата библиография по тези въпроси. Авторите им не са нито любители, нито фантасти, а утвърдени в своите научни области специалисти, преминали през съответните висши учебни заведения и промовирали също според установените правила на научното образование и научната практика, с нужния стаж в някои от изтъкнатите научно-изследователски институти и лаборатории, както и във водещите немски висши учебни заведения. Колкото това и да се види странно на българския читател, тези книги – независимо от всички академични титли и звания на авторите – също не се рецензират в официалните „научни“ издания, а за тяхната продажба и разпространението им важат по-горе споменатите ограничения, като в обществените библиотеки без изключение липсват.
Първата от тези две книги има заглавието „Evolution – ein kritisches Lehrbuch“ (Еволюцията – критичен учебник), автори са Райнхард Юнкер (Reinhard Junker) и Зигфрид Шерер (Siegfried Scherer), начело на деветчленен авторски колектив. Тя е предназначена за широк кръг образовани читатели, обемът й е 328 страници голям формат с многочислени цветни таблици и илюстрации, отпечатана е при най-високи изисквания на съвременната техника, от 1998 до 2001 година излязла в пет издания. Проф. д-р Зигфрид Шерер е един от най-изтъкнатите немски специалисти в областта на молекулярната биология, преподава в университета във Фрайзинг и е главният консултант в споменатия от мене в първата ми статия двусериен телевизионен филм на Фриц Пупенберг (Fritz Puppenberg) – междувпрочем заедно с още две дузини видни немски учени, съдействали при подготовката на същия филм, включително и другия автор на книгата, д-р Райнхард Юнкер. Подробности за авторите, както и за тази книга читателят може да вземе от Интернет

Втората книга е със заглавие Darwins Irrtum (Грешката на Дарвин) с автор Ханс-Йоаким Цилмер (Hans-Joachim Zillmer) – доктор на инженерните науки. Тя също е предназначена за широк кръг образовани читатели, обемът й е 304 стр., излязла е от 1999 до 2003 г. в Германия в пет издания – също така в САЩ и Великобритания (Darwin’s Misitake), Франция, Канада и Япония. За книгата и за автора читателят ще може да намери в Интернет съответните данни. В центъра на изследванията му стои въпросът за произхода и развитието на планетата земя, за нейното устройство и възраст, въз основа на доказателства от вкаменелостите и структурата на разните земни слоеве. Снабдена е с обширна документация и библиография по всички разглеждани там въпроси.
Най-късно на това място читателят трябва да се запита каква връзка може да имат паметниците на древните култури, открити по българските земи, с падналите „преди 64 милиона години“ метеорити в Мексиканския залив и на „някои други места“? Или с еволюционната теория на Дарвин? И защо е нужно да се отделя толкова място тук на събития, тъй отдалечени по време и пространство? На тези два въпроса се надявам да дам отговор в следващите си статии.
Асен Чилингиров, Берлин

<>
<><>
<><><>
Вярата в учените е съвременното езичество.

Редактирано от Йoaн_Mизийckи на 28.10.06 11:09.