Виж това :


Re: Богомилите и какво знаем за учението им?
24/10/2004 20:15



Б о г о м и л


Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петър (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.
Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.
В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.
Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншнит Български ханства.
Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.
Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, и знаейки, че насажданото тогава християнство в България е дело на Византия с цел да се убие борческия български дух(на българина), от когото християнството искало подчинение, взел страната на селянит. Той дори застанал на чело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителна сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.
Така Богомилъ се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се отъ две части:
Ч а с т I-ва : Mировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и
Ч а с т II-ра : Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.
След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и намhтнал червено-кървавата тога, намятвана в България тогава на всеки роб, осъден на смърт. По такъвъ начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време вски възстанал против господарит в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителни сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му за да се разпространи по после не само в България, но и в цяла Европа.
Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: Поп Иеремия, също писател и пояснител на Богомиловото учение; поп Василий, учен врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнен (1082 - 1118); след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140-та година, независимо от ред други учени и философи като Mагове (епископи), проповедници на Богомиловото учение из разните страни на Европа.
Презвитер К о з м а пише за Богомила и за богомилите следното: "Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговит последователи учат народа да не се подчинява на господарит си, хулят богатите, укоряватъ болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар".
Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомиловото учение, такова, каквото тук го предаваме, а що се отнася за личността на Богомила, която ученит: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорватъ като действителна и я смесват с поп Иеремия. Сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата си против богомилите.
Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила презъ 1211-та година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като историческо лице и създател на богомилското учение.
Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Mакедония, гдето е и умрял, не почива на истината.
Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Mаг който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала "богомилско поле", отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).
От где точно е родом, обаче, Богомилъ и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.
начало и развитие на богомилското учение и на богомилското движение.

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер К о з м а казва, че поп Богомил се явил с някaкво учение, което не било в връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедницит на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към центарлна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и в Франция.
По-късно т добили в различнит страни различни имена. В Босна и в северна Италия напр. се наричали патарени, а във Франция - катари и албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилит, т са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се простре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в реултат на което се явява французката община, а следъ нея - образецътъ на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори до лютеранството.
По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клони и неговите цветов. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степень богомилската ерес е успяла да се разрасте през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилит за Франция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския , с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
*** В 1167, в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи облстит на всички епископи. В същото време обаче той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилит са проповядвали.
Б о г о м и л ъ


Според етап 36 на част I от богомилското учение, Богомил е бил от знатен български болярски род, пръв учен и царски законовед при царуването на Петъръ (927-978). Някои историци считат дори, че и самият Богомил е от Петровия род.
Знае се във всеки случай, че Богомил, като византийски възпитаник, е бил пръв тълкувател на християноучението, току-що въвеждано тогава, и като такъв, по царска заповед е трябвало да приеме апостолството за разпространението на новата религия в цялото Българско царство, обширно и велико в оная епоха.
В него време, обаче, всред българските селяни съществувало брожение срещу болярите за възвръщане на земите и за равноправие.
Селяните, които са били роби на болярите тогава, са се придържали към своето древно учение за общиарското равноправие между хората, покровителствано от всички небесни и земни сили, и са искали да обработват общо земите и да се ползват равноправно от доходите им, както е било при дедите им и при прадедите им, в по-раншнит Български ханства.
Не е мъчно да се разбере, че това учение за равноправие не е било в хармония с християноучението, налагано от царската власт и от болярите в България през него време.
Поставен да избира между едното и другото, Богомил, у когото очевидно е пламтяло чувството на обществената правда, и знаейки, че насажданото тогава християнство в България е дело на Византия с цел да се убие борческия български дух(на българина), от когото християнството искало подчинение, взел страната на селянит. Той дори застанал на чело на тяхното движение и се заел да пресъздаде старинния им мироглед, т.е. учението за человеческото общиарско равноправие, за творческата и разрушителна сили във всемира и за всеземночеловеческото творчество, което не може да почива нито на робството, нито на завоеванията, нито на каквито и да било вероучения, които затвърдяват человеческото неравенство.
Така Богомилъ се обявява против християнството, пригодено към царската власт и създава ново учение с всеземночеловеческо предназначение, състоящо се отъ две части:
Ч а с т I-ва : Mировъзрение за сътворението на света в VI глави и 36 етапи и
Ч а с т II-ра : Учение за живота, повели в VI глави и 36 етапа.
След това Богомил се отказал от имотите, на които имал право като болярин, и намhтнал червено-кървавата тога, намятвана в България тогава на всеки роб, осъден на смърт. По такъвъ начин Богомил се обявил за самоприел смъртта, която е очаквала в онова време вски възстанал против господарит в Българското царство и тръгнал да проповядва своето ново учение. То представлявало не само едно възвестяване на творческите и разрушителни сили, които движат всемира и на които е подчинен и човекът, но в него е била провъзгласена и всеземночеловеческата общиария, всеземночеловеческото общожитие при всечеловеческо равенство и всечеловеческо братство, без лична собственост, без разни царства, без господари и без роби, в което се е състояла и силата му за да се разпространи по после не само в България, но и в цяла Европа.
Че Богомил е бил голям учен, писател и философ, това показват първите негови ученици: Поп Иеремия, също писател и пояснител на Богомиловото учение; поп Василий, учен врач (лекар), изгорен жив по заповед на византийския император Василий Комнен (1082 - 1118); след тях: Константин Хризомал, също писател, написал не само учението на Богомила в достъпна форма, но и други богомилски книги, изгорени публично през 1140-та година, независимо от ред други учени и философи като Mагове (епископи), проповедници на Богомиловото учение из разните страни на Европа.
Презвитер К о з м а пише за Богомила и за богомилите следното: "Случи се, че и в българска земя, в годините на правоверния цар Петър, се яви поп на име Богомил, който най-напред почна да разпространява ерес в българската земя. Неговит последователи учат народа да не се подчинява на господарит си, хулят богатите, укоряватъ болярите и вменяват в обязаност на всеки слуга да откаже да работи на своя господар".
Тази бележка на презвитер Козма достатъчно говори за точността и за същността на Богомиловото учение, такова, каквото тук го предаваме, а що се отнася за личността на Богомила, която ученит: Иречек, Ягич, Осокин, Пипин и други я оспорватъ като действителна и я смесват с поп Иеремия. Сам презвитер Козма, съвременник на Богомила, ги опровергава с горната бележка в беседата си против богомилите.
Че Богомил е бил действителна личност, това се потвърждава и от синодика на цар Борила презъ 1211-та година, в който синодик изрично се говори за Богомила, като историческо лице и създател на богомилското учение.
Легендата, че Богомил е родом от село Богомила при Бабуна планина в Mакедония, гдето е и умрял, не почива на истината.
Съществуващото черковище в с. Богомила, като надгробие на Богомила, ще е вероятно такова върху гроба на някой богомилски Mаг който е бил като духовен началник на богомилите в тази област, която поради засиленото богомилство из нея, се е наричала "богомилско поле", отбелязано от Вилхелм Турски в своите спомени за първия кръстоносен поход (1096).
От где точно е родом, обаче, Богомилъ и где точно е починал, положителни данни за това нямаме.
начало и развитие на богомилското учение и на богомилското движение.

Като предшественици на богомилството се считат павликяните и манихеите, заселени в Тракия през VIII век от византийския император Константин Копроним, ала според французкия учен А. Ломбард, богомилството като учение и движение се е родило самостойно в България всред кървавите смутове, на които страната е била арена тогава и то е било чисто самородно българско явление.
Сам презвитер К о з м а казва, че поп Богомил се явил с някaкво учение, което не било в връзка с никое друго. По тоя начин мнението на французкия учен добива голяма правдоподобност.
Манихейството е създадено от персиеца Мани, с учение основано върху дуализма Ормузд и Ариман. Павликените са се появили в Персия през VII и VIII век, учението на които се е приближавало с това на християнството, но както манихейското учение, така и павликенското, нямат нищо общо с учението на Богомила.
Проповедницит на богомилското учение, начело с неговия създател, са били преследвани в България и във Византия, поради което те в неизброими тълпи се насочвали към центарлна Европа през Босна, през Далмация и през северна Италия, докато най-сетне се настанили и в Франция.
По-късно т добили в различнит страни различни имена. В Босна и в северна Италия напр. се наричали патарени, а във Франция - катари и албигойци.
Така разширено и разпространено, богомилството добило на различните места и различен характер. Някъде в него е взимал връх социалният елемент, другаде философският, а на трето място пък религиозният.
В България, отечеството на богомилит, т са се наричали общиари, защото са се смятали наследници на древното человеческо общожитие (обща земя при общ труд и равноправно ползуване от земния плод), което са искали да се простре за человечеството по цялата земя.
В такава насока богомилството се е развило главно във Франция, историята на която е тясно свързана с богомилското движение (албигойството), в реултат на което се явява французката община, а следъ нея - образецътъ на съвършената демокрация, която донесе днешната култура на человечеството.
Първоначалното богомилство, обаче, с течение на времето, на много места от чисто социално учение се е изродило в ерес срещу източно-православната църква, която ерес давала все по-нови и по-нови разклонения, като: Валденези, Хусити и пр., та дори до лютеранството.
По тази причина първоначалното богомилско общиарско учение, рожба на небивалото неволничество на робите в царството на българите, останало покрито, като корена на някое дърво в земята, а на лице се виждали само неговите клони и неговите цветов. Ето защо никой не си е дал труд да проучи същността му, за да се види, че то е било по природата си социално учение срещу средновековното робство. Излишно доказателство за тая социална същност на богомилството е фактът, че то е намерило почва за разпространението си из цяла феодална Европа. До каква степень богомилската ерес е успяла да се разрасте през средните векове, свидетелствува обстоятелството, че богомилит за Франция, за България, за Кроация и за Далмация са имали дори свой папа, антипапа на римския , с безчислено множество църкви във всички страни на Европа.
*** В 1167, в Сент Феликс де Гарамон, е имало събор на богомилските епископи, под председателството на богомилския папа, българин. Съборът е бил свикан, за да разграничи облстит на всички епископи. В същото време обаче той е бил и една внушителна манифестация на богомилската сила и на богомилската вяра в бъдещето всеземночовеческо общиарство, при пълно равенство и при пълно братство, което богомилит са проповядвали.
Специално за България богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното велико българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.
Специално за България богомилството, макар противохристиянско, е било търпяно и е било по-правилно оценявано само от Иван Асен II, благодарение на което тогавашното велико българско царство е било царство на истинско вътрешно братство, без вражди, без неправди и без насилия.