Средновековен и древен орфизъм? / Наука / Хуманитарни науки / История

1. Епископ Формоза Портуенски. След смъртта му той бива обявен за еретик, като от трупа му се отрязват пръстите на дясната ръка, тялото му се дава за поругание и се хвърля в Тибър, но преди това се отрязва цялата му дясна ръка.

Ако беше хвърлен в Марица и отрязаните му части продължаваха да "говорят", както твърдят достоверните грачове, орфизмът щеше да е пълен.

2. Нарушение на родовото табу извършва и легендарният цар на едоните Л икург. Дионис го поразил с лудост, по време на която той отрязал крайниците на сина си Дриант, мислейки, че подрязва лоза (Apollod. Ill, 34-35). Мотивите в мита са най-непостоянният елемент (399). Затова по-важно тук е самото действие на жестокия баща, което не се оправдава от нищо, дори от лудостта, вселена от самия бог. Заради тази своя постъпка Ликург заслужава името си ("Този, който се прави на вълк") - той е типичен извънзаконник.
Ние вече видяхме, че финей постъпва жестоко със синовете си. По същия начин се държи със сина си от първата си жена тракийският цар Касандър. По лъжливо обвинение в инцест от страна на мащехата,
„... обхванат от ревност, се впуснал в гората, измъкнал меча си и преследвал сина си като осквернител на бащиния брак. Понеже пътят му бил отвсякъде отрязан, той се хвърлил в реката Ромбос, която според него се преименувала в Хебър." И тук бащата е пряка причина за смъртта на сина си. По-rope вече показахме, че тракийските реки имат драконоподобна природа, а и самото название Ромбос ни отвежда към същия извод и в конкретния случай. Така реката и бащата се идентифицират като антагонисти.

И това ли е "орфизъм"? Или може би следната гръцка градска легенда:

3. Терей получава за жена Прокна, дъщерята на атинския цар Пандион (вж. 991). Но тракийският владетел се влюбил в сестра й филомела и като я излъгал, че Прокна била умряла, се оженил повторно за нея. Митът твърди, че жестокият тракиец отрязал езика на втората си съпруга, за да йе може тя нищо да разкаже. Всъщност обаче това е една мотивировка на разказвача, за да въведе съдбоносната дреха, в която Филомела втъкала нещастието си (с думи или образи). Когато Прокна получила пеплоса, тя разбрала всичко, издирила сестра си и двете „замислили страшното дело" - убили сина на Терей и му го сготвили, след което избягали. Като разбрал какво е ял, той ги подгонил с брадвата си, но боговете превърнали всички участници в драмата в птици.

Още малко рязане:

4. Същият обред се е съхранил и в скитски военен обичай, защото Лукиан разказва как скитът Токсарис предпочитал вместо да отстъпи на елина в дружбата, да бъде победен в двубой, като загуби дясната си ръка (Точат. 10). Специално е уговорено, че това у скитите се смята за позорно наказание. Същият обичай откриваме и у персите - в двубой с Кир царят Артаксеркс побеждава и отрязва главата и дясната ръка на неприятеля си „според закона" (РНи. Ап. XIII). В нартския епос отсичането на дясната ръка лишава воина от почетно погребение (= оставянето на отрязаната ръка на мястото на жертвоприношението), защото се смята за позорна смърт (Оказания о нартах, 320,366). От тези примери става ясно, че отсичането на дясната ръка винаги е свързано с култа към бога на войната - това е отпукът за пролятата кръв, доста сурово доказателство за осъществено отмъщение. В същото време съзнателното жертване на ръката се смята за върховен военен подвиг. Във всички случаи обаче след загубата на дясната си ръка мъжът престава да бъде воин, т.е. той престава да принадлежи към воинското съсловие. А това се смята за позорно, освен ако не е направено доброволно в името на цялата войска. И обратно, когато Долон тръгва за нощния си поход, той обещава на Хектор, че ще донесе отрязаната глава на Одисеи:
„ще се върна у дома с окървавена ръка" (Еипр. КЬех. 226). По същия начин е описан Змей Огнени Вук - с вълчи кичур и „червена му рука до рамена" (881). „Вълкът" тук сам посочва белега, по който ще познаят воинската му доблест: своята отбелязана от кръвта на неприятеля дясна ръка. Тези анализи ни показват колко дълбок пласт от воинската идеология се повдига от асиметричността на героя воин: той трябва да бъде еднокрак или еднорък, като винаги в тези случаи му остава левият крайник, т.е. той отновое „ляв". Това ни дава основание да приемаме, че и в етнонима скайой сакралното отбелязване на лявата страна трябва да ни насочи към типичната за траките военна функция. Това е друг начин на кодиране на извънсоциалната, животинска (вълча) природа на воина.
---
Тия скити май са били орфици. Като добавим, че са си правили вакханалии и са почитали Хермес (по твърдения на Херодот), май за скитите наистина може да са каже, че са “qui et ipsi sunt Thraces” (Vibius Sequester).