Здравейте,

Учудвам се, че докато бях в командировка, дискусията е напреднала в много позитивна и коректна посока. Мненията, наистина изглеждат доста научно.
Казаното от Добрин за проф. Геза Фехер е вярно в огромната си част. Професорът наистина е един от първите е най-заслужили изследователи на прабългарите - коректен и добронамерен към България, която не му се е отплатила със същото. Някои от хипотезите му са се потвърдили, други не са. Това се дължи на развитието на науката и той сигурно би се радвал, че поставените от него въпроси са намерили разрешение, дори и да опровергават неговите хипотези. Тук ми прави впечатление друго - всеки народ, при изграждането на своята държавност, неизменно стига пред дилемата, че за съседите си е доста див и те не искат да го приемат - защото е непознат и следователно представлява заплаха. Затова, всеки народ се стреми да свърже потеклото си с някоя голяма и силна предшествеща го култура, позната за съседите и всяваща респект у тях. Това духовно родство ч
есто се базира на близки или по-далечни кръвни връзки, но те не са задължителни. Древните елини, в началото са се отъждествявали с Микенската култура; Древните римляни - с троянците на Еней; Партите - сдревните перси; Прабългарите - със западните хуни; Маджарите, с прабългарите. Това е нещо толкова нормално, както пришълецът в едно село, да търси или дори да измисли родство с някого, за да го приемат в селото и да го поздравяват. В древността и в средните векове, такова родство се е търсело на династичното поле - важно е основателят или владетелят да принадлежи към познатата култура и приемането се простира и върху неговите хора. Сета - родството се търси на основата на някакво етническо или културно сходство. Така е при Фехер, но той правилно е уловил неистовия стремеж на ранните маджари към еманципация в Европа, чрез отъждествяването с познатите и покръстени българи - една от свръхсилите в Европа по онова време и просто се е опитал да го обясни с модерните за 20 век средства. Изобщо, смятам че четенето на проф. Фехер е полезно, не защото той е прав във всичките си предположения, а защото правилно очертава ролята на прабългарите като културен еталон, не само за всички славянски народи, но и за степните пришълци, борещи се за интеграция в тогавашната Европейска общност, чрез отъждествяването си с културните и могъщи тогава българи. Стремеж, който е оставил дълбоки следи и у съвременния унгарец, който ни чувства много по-близки, отколкото ние него. Този стремеж можем да използваме и днес, та духовните ни роднини да ни поиздърпат към ЕС, както синът, дори и осиновен, трябва да помогне на бащата.
Сега за конницата:
Тежка конница или опити за такава е имало и в анвтичността. Тогавашните катафрактарии, обаче не са били особено ефективни за пробив, защото не са можели да нанесат прав удар с пика и да изместят противника, преди коня да влезе в обсега на оръжието му. При това, броните са били много скъпи и са си ги позволявали само висши офицери или много богати доброволци. Те са воювали обградени от лековъоръжени придружители и бронята просто ги е правела доста по-защитени от удари. Без стремена, разбира се, те са яздели доста по-непохватно. Описаният удар с копие, държано с две ръце е по-силен, но се изпълнява толкова трудно, че прилагането му от отделен боец се е фиксирало в хрониките. С появата на стремето в Европа, се е зародила и истинската тежка конница за пробив. Вярно е, че появата на стремето съвпада с появата на прабългарите, но не може категорично да се твърди, че само те са го внесли. Почти по същото време идват и аварите, Византия е в непрекъснате войни с Персия, арабите, контактува активно със степните народи, а всички те вече използват стремена. Може обаче да се твърди че българите са използвали стремена още преди идването си в Европа и вече са притежавали най-модерната за онова време тежка конница. Тя не е била многобройна, защото е струвала много скъпо. Също както днес, не може цялата армия да се състои от танкове, така и тогава тежки конници е имало малко и те са пазени само за пробив. Така е било и в средните векове. Рицарите са били малко и са служили като офицери. Тактическите единици в Западна Европа - "копие" и "знаме" означават един тежко въоръжен рицар, с неговите оръженосци и слуги - от 5-6 до 40-50 човека, предимно конници, но понякога придружавани и от пеши стрелци т.е, дори в разцвена на рицарството тежката конница е не повече от 10 на сто от въоръжените сили, защото е много скъпа и ако всеки войник се снаряжи като рицар, благородничеството ще изчезне като привилегировано военно съсловие. Впрочем, след 15 век е станало точно това - богатите граждани са се обковали в броня, металургията е напреднала, броните са станали много по-леки, по-здрави и по-евтини. Това е е... мамата на рицарството, защото тежката бронирана конница е останала, но вече се е комплектовала от всички, които са имали брони. Всъщност, заблудата, че огнестрелното оръжие е изместило рицарските доспехи принадлежи на 20 век. Просто металургията се е усъвършенствала гака, че леките стоманени плочи са станали по-здрави от тежките турнирни доспехи на предното столение и конникът е изглеждал много повече като човек, само с 20тина кила стомана на гърба си, вместо с предишните до 45. Да не забравяме, че и Кромуел и Петър Велики са воювали изцяло обковани в броня (вижте портретите им), която при това е била непробиваема за тогавашните гладкоцевни и несъвършени мускети.
Послидното използване на бронираната конница в бой е през 1870 година, в битката при Седан, при опита за пробив на маршал Мак Махон, а на маневри - през 1908 година на големите френски маневри, където в състава на всяка конна дивизия има по една бригада кирасири в кираси, която всяка от страните се стреми до докара като кристален съд до позиция за масова конна атака за пробив на противниковия боен ред (по данни на руския представител на маневрите ген. Головин).
Интересува ме написаното за белия ескадрон.
Предлагам да открием тема за българската конница и нейните действия във войните на 19 и 20 век. Тази тема е много славна, а и го дължим на предците си - офицери, подофицери и войници от конницата и конната артилерия, които са записали най-големите победи на конница в цялата история на Първата световна война (по световни данни на фелдмаршал Макензен, ген. Каледин, ген. фон Заремба и др).

Бъдете живи и здрави.