Референдумът от 1946 г. е извършен в противоречие с Търновската конституция и де факто е невалиден


След като лидерът на НДСВ Симеон Втори обяви, че ще оглави новото правителство, възникна въпросът: какъв е един неабдикирал монарх, който поема функциите на най-овластеното лице в една републиканска институция? В световната практика подобни прецеденти няма, доколкото действащите до определен момент монарси или са абдикирали доброволно, или са сваляни насилствено и прекарват остатъка от живота си като ексмонарси.

Проф. д-р Георги Бакалов
Казусът, който заинтригува и световната общественост, е връщането във властта на бившия цар в качеството му на републикански премиер. Соченият като прецедент случай с френския президент Луи Наполеон (декември 1848 - декември 1851) не е коректен, тъй като племенникът на Наполеон I извършва държавен преврат, премахва президентската институция и се обявява за император. Това е насилствено суспендиране на републиката, какъвто в нашия случай няма. Движението на цар Симеон Втори се регистрира по установения ред и спечели законно парламентарните избори. Номинираният за 48-и министър-председател поема властта като гражданско лице под името Симеон Сакскобугготски и полага клетва пред републиканската институция с ангажимент да я спазва. Така вече поставеният въпрос придобива нов акцент: запазва ли новоизбраният премиер царското си звание, или поради causa activa (действаща причина) го губи? При липса на конституционна или друга нормативна уредба за подобни прецеденти би следвало да припомним събитията от 1943 г. Смъртта на Цар Борис III (28 август 1943 г.) поставя началото на тригодишна криза в политическия живот на Царство България. През това време се извършват няколко важни нарушения на Търновската конституция. Те предпоставят водените и днес спорове за законосъобразността на някои от взетите решения. В своя дневник министър-председателят Богдан Филов отбелязва, че след смъртта на царя заедно с вътрешния министър Петър Габровски и военния ген. Никола Михов подготвят две прокламации - една за смъртта на Борис III и друга - за възцаряването на Симеон Втори. Актът е в изпълнение на чл. 4 от Търновската конституция. От този момент Симеон Втори е легитимният цар на българите. Поради малолетието му се определя Регентски съвет. Тук е извършено първото конституционно нарушение. Според текста на основния закон член на царската фамилия не може да бъде регент, а за такъв е определен и княз Кирил Преславски. Следва второ нарушение. Сутринта на 9 септември 1944 г. регентите княз Кирил и ген. Михов подписват указ за разпускане на 25-ото народно събрание. Без да има това право, новото правителство на Кимон Георгиев издава постановление, с което освобождава регентите княз Кирил Преславски и ген. Михов и назначава друг регентски съвет. Нарушенията на основния закон продължават с решението за провеждане на референдум, чиято процедура отново е в разрез с конституцията. Членовете на правителството от комунистическата партия поддържат становището, че Търновската конституция е историческа отживелица без реална стойност. Това заявление има идеологическа мотивация, но няма правни основания. Освен че е нарушен редът за допитването до народа, самата формулировка на референдума от 8 септември 1946 г. е видимо тенденциозна: "Закон за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на народна република". Повече от ясно е какво се желае от гласоподавателите. Затова и резултатите не изненадват -за република гласуват почти 96%, а за монархия - малко над 4% Някои допускат, че и без драстичните нарушения при провеждане на референдума, и без упражнения пропаганден натиск, и без присъствието на съветски войски и мълчаливото съпричастие на Съюзната контролна комисия референдумът щеше да завърши с вот за република. Такава е конюнктурата в следвоенна Европа. Може би са прави Но от юридическа гледна точка референдумът е извършен в противоречие с основния закон и де факто е невалиден. Цар Симеон Втори обаче нито тогава, нито по-късно е лишен от българско гражданство. В деня на пълнолетието си - 16 юни 1955 г., той обявява официално встъпването си на българския престол, от който никога не е абдикирал. Царската титла и достойнство не се "дават", а се придобиват по рождение. Един цар може да абдикира или да преустанови пълномощията си като "управляващ" владетел (vae soli), но си остава (in aeterum) цар до края на дните си. Нито при абдикацията, нито при детронацията не следва отнемане на званието. Цар се става по рождение и харизма. Званието може да бъде афиширано или не по преценка на своя носител. Когато казваме бивш цар или монарх от какъвто и да е ранг, трябва да имаме предвид не правата му върху титлата, която притежава in aeterum, а правомощията му да управлява.