Както се очакваше, това беше „гвоздеят” на маршрута ни. Първоначалната идея беше с фери да дебаркираме от Корфу директно на Саранда. Уви, оказа се, че монополистът на тази линия – IONIAN LINES е променил разписанието – сутрин в 9 часа тръгва „комета” за Саранда (тя не вози коли), а фери има само в 18.30. По този начин завръщането в Игуменица стана задължително. Оттам – два варианта:
Вариант 1: Игуменица-Йоанина-Какави-Гирокастер-Вльора (или Фиер) и на север по морето
Вариант 2 – крайморски: Игуменица-Бутринт-Саранда-Вльора-Дуръс-Шкодар.
Първият вариант предполагаше по-голямо връщане назад, но според гърците поне до Гирокастер пътят бил много добър.
Вторият вариант беше примамлив с крайморското пътуване, но до Саранда беше Terra Incognita. Тук започваме прилагане на поговорката – „с питане и Цариград се достига”. Тази мъдрост ще ни върши незаменима работа през тотално безтабелната Албания. Първият обект на питане е Игуменишкото РПУ. Дежурната на портала се оказва твърдо гъркоезична, но ме насочва към експерт по тези пътища – бюфетчикът на барчето в РПУ-то. Тук уцелвам десятката – човекът ми начертава пътя, описва всички гръцки и албански села от Игуменица до Бутринт. На въпроса ми, какво е качеството на шосето, той прави добре известния международен жест с китка – „и тъй, и тъй”. Само след броени часове ще разберем, че това е мотото на всички албански пътища.
От Игуменица се тръгва по обикновеното шосе за Йоанина и след десетина километра се отклоняваме за Сагиада. Не търсете табелки „Албания”, имаше 2-3 табелки – „Greek Customs”. След Сагиада се търси Мавромати - това е името на ГКПП-то. Дотам пътят е правен с ЕС-фондове и е безупречен и широк (пустите византийски номера – с Албания имат 4 ГКПП-та, а с нас доскоро бяха само 2 и се ослушват за нови). Стигаме до новичката гръцка митница. Бърз преглед на документите, печати и ни показват края на асфалтовия паркинг на митницата. Бариери на тази граница няма по очевидна причина – няма накъде да се измъкнеш в посока Албания.
Не знам, къде е краят на света, но това място определено номинирам за кандидат за титлата „Краят на Европа”. Там завършва настилката, минава се през стар бетонов мост и на отсрещния баир се очертава трошенокаменното продължение на международния път. След моста следва сблъсък с най-абсурдното ГКПП на Европа, обслужвано от доста на брой (значително повече от преминаващите ежедневно пътници) живописни персони. Колко жалко, че е забранено снимането на този обект!
Бариера от криво дърво с въже, боец в караулка с куче в колибка от тръстика. Кой знае защо бариерата на „пътя” е спусната, след като човек спокойно може да я избиколи и мине през полето. Вдига се бариерата и спираме на уширение на пътя с две по-големи барачки. Поема ме възрастен човек и ме вкарва в една от бараките. Давам му документите – той ги гледа, отваря/затваря, безпогрешно разпознава паспортите, но с шестбуквеното ми име има сериозен проблем и след петминутно усилие го произнася само с 1 грешка. После нацелва зелената карта за колата (тя просто е зелена на цвят) и тук запецва! Сочи колата и знак за книжка – показвам му талончето (от новия формат с холограма). Опитва се да чете талончето, но за съжаление номерът на шасито на колата има отчайващо много цифри и букви. Ясна работа – човекът е кадър на управляващата партия и е назначен на синекурната службица. Затова вика за помощ по-младия си колега. И тук попадам на албански ерудит, кой знае защо запратен вместо в Тиранския университет в митницата накрая на света. Вижда българските паспорти и моментално изрежда 5-6 български града. После пита – English, Deutsch, Italiano, русский? Ахвам от учудване и го питам – „Почему ты говориш по русский?”, на което той ми изстрелва в скоропоговорка – „Когда говорим о Ленине, понимаем Партия, когда говорим о Партии, понимаем Ленин!”. Както може да се очаква, той разпозна талона на колата и даже поиска пълномощно (тя се води на фирма). Показвам му българското пълномощно, което го задоволи напълно. Следва писане на бележка, естествено – само на албански – нещо като разрешение за внасяне на колата. С тази бележка и двата паспорта бодро маршируваме към втората барака. В нея седят двама души, които при подаването на два паспорта започват яростно да се карат помежду си. Кавгата завършва с компромис – всеки взема по един паспорт, вади по един халваджийски тефтер и ни записва (добре, че не бяхме трима!). За обслужването се заплаща такса от 10 евро на калпак с квитанция, която явно служи за издръжка на раздутия щат на границата (Важно! Пазете си всички бележки, които ви дават на границата - ще трябват на излизане!). На десетина метра от бараките следва нова бариера с боец и куче, който (слава Богу, боецът, а не кучето) демонстрира работа, като имитира проверка на паспортите, току-що проверени и записани под носа му.
Най-сетне сме сами след пушилестия път. Спираме за оглед – безкрайни сухи планини, трънаци и кактуси, а в долината – наредени като броеница бункери. Явно тук славната албанска червена армия е трябвало да даде отпор на НАТОвския гръцки империалистически агресор. Първите албански села - каменни сгради с изцъклени прозорци. Първият религиозен храм – църква, а не джамия, и то нова и голяма! Първите няколко возила – мерцедеси от 80-те години, моторетки и няколко по-читави коли с гръцки и италиански номера. Първите персонажи (след граничарите) – отрудени селски хорица, досущ като по нашите села. Досущ като при нас е и голямата концентрация на бензионстанции – на юг – по-примитивни, на север – по-модерни. Психологически сме се приготвили за 15 км трошенокаменен път до Бутринт, но само след 5-6 км настилката става новичък асфалт. След още 5-6 – пак трошляк (спомням си жеста на полицейския бюфетчик – и тъй, и тъй). Мъките свършват пред буйна река, от нашата страна – със средновековна крепост, от отсрещната – с римски амфитеатър. Трансферът през реката става със сал, дърпан от въжета.
На отстрещния бряг ни чака цивилизацията – асфалт, паркинг с новички туристически автобуси. Продължаваме бодро към Саранда. Сухият пейзаж се сменя с голямо езеро и зелени ниви в долината. Не след дълго наближаваме Саранда. Отдалеч градът изглежда живописен – в залив, с накацали нови сгради. Да, ама отдалеч. Бих предложил всички кметове на нашите крайморски селища да бъдат натоварени на автобус с развалени амортисьори и „поразходени” из Саранда. Само така ще се убедят, до какво води стихийния мегаломански строеж. Още с наближаване на първите сгради на Саранда пътят се влошава кардинално – инертни материали насред пътя, разкопани и полузаровени канали. И отчайваща пустош – доста строени-недостроени хотели-„гимназии”, други – построени, но пустеещи. Албания има потенциал да поеме много туристи, но реалният приток е практически нулев. Единствено в централната част – прилични улици. Пътят от границата дотук ни отне 2.5 часа, с чакането на границата – към 3 часа.
Следващият участък – Саранда-Вльора е много живописен и много труден. Пътят започва като тесен асфалтов с безброй кърпежи. Вляво е безкрайният син декор на Йонийско море. Пред нас – безкрайни сухи карстови планини, като през 40-50 км водата избива в карстови извори и тези райони са като джунгла от субтропична растителност. Изгледите към заливчетата са зашеметяващи – този път не е за хора със страх от височина и на всеки десен завой над бездната жена ми ис затваря очите. Преминаването през селцата е трудно – както вече посочих за Саранда, албанските дюлгери не намират за нужно да възстановят изпълнените разкопки. На няколко места се виждат срутили се постройки – отново следствие от безконтролието (но защо да се чудим – нима около Варна не е така?). Времето тече, а километрите се нижат бавно. От сутринта радиото в колата е настроено на Корфиотска радиостанция и още сме в обхвата и. Но след поредното село или градче с разбити улици – Дерми – о, чудо! Пътят внезапно преминава в планинско шосе, изпълнено по всички европейски стандарти. Получили чудно избавление, бодро вървим по серпентините до най-високото място по пътя – кота 1050 по картата. Горе на билото – страхотни панорами – на юг – към сухите планини, на север – към гористи планини, на запад – далеч надолу е морето. Някъде в околната акватория е границата между Йония и Адриатика. В 16 часа сме във Вльора – 4 часа от Саранда.
Вльора нашумя с пирамидите, които, за разлика от Варненските им аналози, свалиха правителството. По всичко личи, че фараоните са вложили парите си в този град. Южната част започва в хубава плажна ивица, но гледката е като при неутронна бомба – има плаж, има чадъри, има капанчета на плажа, он няма хора! По-нататък крайбрежната улица продължава като нелоша имитация на бул.Кроазет в Кан – два реда палми, лъскави хотели, широка пешеходна променада край морето. По целия ни маршрут Вльора е най-добре изглеждащият албански град.
След Вльора започна равнинната част – планините остават далеч на изток. Автомобилното движение става доста интензивно, колоните се предизвикват от сдухани камиони и автобуси, упорито отказващи да спрат и пропуснат колите зад тях. Освен традиционните Мерцедеси от 80-те години се появяват и по-нови постижения предимно на немската автотехника от 90-те години, пък и лъскави джипове и S-класи. Край пътя има доста бензиностанции, капанчета, почти на всеки разклон – сергии, на които се продава нещо. Спираме на изглеждащо сенчесто капанче. Питаме за кафе – момичето ни гледа като марсианци. Думата „еспресо” също не и говори нищо – кратък поглед и установяваме, че в капанчето няма нещо, окето да прилича на кафе-машина. Както и да е – остана да се задоволим с „ей това и ей онова” от хладилната витрина. Следващата непозната дума за момичето беше „евро”. Тук тя си взема GSM-а и се консултира със сведущ по курс/купува и курс/продава на албанския лек. Присъдата е – 2 евро, изплатени кеш в монета. Момичето смутено иска банкнота от 2 евро – ех, Варненската европечатница трябва да направи един тираж от банкноти по 1 и 2 евро – ще са харчат като топъл хляб в Албания!
След Лушня попадаме на ново чудо – автомагистрала! Брееей! Но защо ограничението е само 90 км/ч? Бързо ни става ясно, защо. Стандартните ограничения за достъп до автомагистрала в Албания просто не важат. Автомагистралата е място, където се срещат, освен стандартните участници – каруци и трактори (за щастие в локалната лента), мотопеди, велосипеди (включително каращи срещу посоката на движение), кротко прибиращи се от паша стада козички. Локалната лента се използва още – за алъш-вериш, за паркинг пред капанчета насред полето. Вместо виадукти и детелини кръстовищата са осъществени, като магистралата временно преминава в кръгово движение – определено френски маниер. За съжаление, магистралата трае само 15-тина километра и отново сме по конвенционалния път. От Вльора до Дуръс стигаме за 2 часа.
На подстъпите към Дуръс се отделя шосе за Тирана през Ndroq (един господ знае, как се чете това – Ндроч или нещо такова), но това не е нашият път, ние търсим Тирана през Vore и оттам – към Шкодер. Но дотам трябва да минем по нещо като околовръстно шосе на Дуръс. И тук попадам за пръв път на оковръстно шосе в по-лошо състояние от софийското. Началото е много „обещаващо” – в голяма дупка (обикновено маркирана у нас с подръчен клон) стои просяк без крака и размахва ръце към колите. По-нататък следва индустриален квартал, а след него – зелено поле и квартал в стил „мутробарок”. Албанският мутробарок се различава от нашия по употребата на палми в дворовете и на ярки цветове – зелено (от тревисто-зелено до жълто-зелено катаджийско) и сладоледено (бананово и розово). Отново следва магистрала към Тирана.
Отбиваме се на крайпътен ресторант. Не може да става и дума за сравнение с невинното девойче, непознаващо кафето и еврото. Тук има климатик, меню на английски с цени с точност до евроцент. По пътя има бензиностанции на Еко-петролеум, ВР, OMV и на местни петролни играчи. Явно цивилизацията тук е дошла.
От Вор се отбиваме към Фуша Круя и Шкодер. Пътят не е магистрала, но започва обещаващо – нов асфалт, габарити като на пътя Пловдив-Асеновград. Но след някой друг километър готовият път свършва изведнъж (мдаа, албанските шосета са „и тъй, и тъй”). Следва 10-километров трошенокаменен участък, за щастие – част от него – валиран. След Фуша Круя пътят се оправя и не след дълго достигаме подстъпите на Шкодер – общо 2 часа от Дуръс, вкл. почивка към 20-30 минути.
Преди Шкодер трябва да се отклоним по пътя към Муричан (Muriqan) и да влезем в Черна гора по крайбрежието (в противен случай трябва да избикаляме Шкодерското езеро, да минаваме през Подгорица и да се спускаме после към Будва). Преди Шкодер вляво от пътя има река. При влизане в града шосето за малко се разделя на еднопосочни участъци. Вляво към реката се вижда железен мост, изглеждащ като пешеходен. Той е нашата цел. Излизаме на това странно съоръжение – метален мост, застлан с траверси. По моста минават – коли (с изчакване), моторетки, велосипеди, пешеходци, едър и дребен добитък. Кой знае защо знак забранява движението на каруци. Целият хаос се регулира от полицай. След моста започва циганската махала на Шкодер – с камерата запечатвам епизод, при която циганка излиза от някаков коптор с кофа боклук в ръка, хвърля я директно в реката и в този момент започва GSM-разговор. Изобщо Водафон е свършил страхотна работа в Албания – вероятно тоталната липса на жична телефония е дала мощен тласък на безжичната.
Не след дълго стигаме Муричан и напускаме Албания за общо 11 часа и 20 минути. Това ГКПП няма нищо общо с онова на гръцката граница – кабинките са климатизирани, разполагат с компютър с LCD-монитор. Паспортите не се записват в халваджийски тефтер, а с автоматичен четец. Ей така, без причина и разписка ни искат 2 евро, може би заради търкането на четеца с нашите паспорти.

Какво видяхме за един полуден в тази страна:
1. Много хора считат албанците за разновидност на циганите. Грешка! Те не са такива, нито расово, нито като манталитет. Както у нас, така и в Албания циганите живеят изолирано в коптори.
2. Албанците не живеят в коптори, строежите са каменни (най-разпространения материал в района). Странно е, че има доста къщи без прозорци.
3. Страната все още като че ли е в годините на ентусиазирания стихиен капитализъм. Всеки гледа да продаде нещо, да построи възможно най-голям обект – къща или хотел.
4. Изглежда доста голяма част от народа се препитава като брънка от държавния апарат. Коментирах вече раздутия щат по границите. Катаджиите са също многобройни и патрулки присъстват почти на всеки кръстопът с ограничение.
5. В моите представи албанците са мюсюлмански народ. Грешка! Поне в западната, крайморска част видяхме повече църкви от джамии. Забулени възрастни жени видяхме по някои села, но далеч по-малко от района на Якоруда или Доспат. Младите момичета се носят напълно модерно, както някога се е казвало – „алафранга”.
6. Албанската диаспора по света явно има чувство за общност и поддържа майка Албания– много често се срещат коли с италиански, гръцки, косоварски, македонски номера. Вероятно голяма част от инвестициите са дело на албанци, забогатели извън родината (не коментирам, по какъв начин)
7. Инфраструктурата усилено се изгражда, много по-усилено, отколкото у нас. Прогнозирам, че не след дълго тя ще е в добро положение и хотелите ще оживеят за чужди туристи. Затова трябва и местните „барони” да проумеят, че незачитането на каквито и да е норми вреди не само на населеното им място, а и на тях самите.

Лучше гор могут быть только горы, на которых еще не бывал...