От няколко лета съм аз слуга
на Краля предан
и ето ме начело на Черната армада -
стрелата на Нептун
със острие елмазно,
която поразява всеки
дръзнал да посегне към благата,
предназначени по волята Господня
да се вливат като поток в реката пълноводна,
що се на талази влива
в морето на бездънната хазна.

Сега и аз богат съм и почитан,
имам титла,
достигнах висините,
мечтани от мнозина властолюбци
до скърцане със зъби, до болка,
чак и смърт...

Ала понякога...
Понякога се питам
дали пък не платих прескъпо
за тази височайша чест...

Макар и рядко, ала ми се случва
да лежа с очи отворени,
пламтящи като въглени
сред мрака на разкошната каюта
и да броя за вечност всяка песъчинка
зад стъклото на часовника.

Накрая не издържам,
ставам и измъквам се от клетката си златна
със стъпка тиха на крадец,
що обикаля богаташка къща,
за да изляза под откритото небе,
простряло над вълните своя плащ безмерен
със цвят на абанос.

Заглеждам се унесено във диплите
от облаци, звезди
и лунна светлина,
откривам знаци,
странни и загадъчни,
които всуе мъча се да разчета
със поглед замъглен - угаснала жарава.

И точно в тези мигове на смут душевен
внезапно миналото,
дето съм отдавна
във бездната погребал,
връхлита ме неустоимо като бриз,
изпратен ми без милост
като дяволска шега
или подигравка на Съдбата
от запилян сред ширинето синьо
остров райски,
полегнал като камък скъпоценен
на тропика
в разтворените като мида
топли длани.

Тогава нещо трепва
във сърцето мое,
сковават го във обръч от желязо
тъга и жал безмерна по дните,
когато бях и аз като упойващия бриз
свободен,
когато хляб и сол делях
с обесниците,
дето нявга приятели ми бяха до живот,
а пък сега са смъртни врагове и
плячка,
преследвана от моята армада,
настървена
като звяр свиреп,
надушил дирите на жертва
беззащитна и ранена...