Тя стои на брега
и го чака
загледана
замечтано в
замъгления
от буреносни облаци
хоризонт...

И си казва:

"Моят корсар
ми е верен
неверник,
защото
е
истински мъж
но аз знам -
той ме обича
нищо, че сърцето му е
от камък.
Животът му вечно
виси на косъм,
ала и смъртно ранен
Той знае,
че аз го обичам
че аз го чакам
и ако Съдбата
отреди
вятърът
ще е попътен
и ние ще се срещнем
в този залив пустинен
на брега
поръсен със пясък
златен

Той ще скочи
нетърпеливо
право
във водата ледена
аз ще се втурна към него
като райска птица
и той
мокра,
тръпнеща,
жадувана
до сърцето си
ще ме притисне
и ще ме целуне.

А защо го обичам?
Защото и моята душа
е като неговата
зачернена,
изгубена,
свята
и грешна...

Стоя на брега
и слушам крясъците на чайките
в сърцето ми - тишина
Нищо не чакам
времето не съществува
просто обичам
моя кален в битките
безсмъртен
корсар."

А горе, във висинето
звездите се усмихнаха
и започнаха да си шепнат
тайни вековни
за танца на
светлината,
за мечтите на всемира.

Девойката-жена помълча малко
и извика с пълен глас:

"Един път се живее и умира,
но ако в този живот не го дочакам
в някой друг ще се срещнем...

Защото любовта ни е взаимна
защото страстта изгаря
и двама ни
А дали ще се сбъдне - все едно!"

"Все еднооооо" - обади се ехото.
"Все едно" - потвърди Съдбата.