*****

Всеки миг в онези мразовити дни,
бе очакване по-лудо и от самата лудост.
Очакване, обречено на смърт от Времето,
отмервано от часовниците безпристрастни,
безучастни, точни.

Очакване, дотолкова безплодно и напразно,
че правеше и залезите кървави,
а снеговете, чисти в свойта непокътнатост,
и те - те също сякаш бяха рани, посиняващи
от сенките на дърветата оголени.

Незабравима зима, белязана
от парещото, но и вледеняващо
нашествие безумно на страстта,
която надживява и разума,
и ограниченията на пространството и времето.

Любов без бъдеще -
най-благословена
и най-люта от прокобите.
Любов дотолкова лишена от земен смисъл,
че онемялото сърце сякаш не отмерваше ударите
а пращаше космически сигнали SOS
към звездното мастилено безмълвие.

Жестока и незабравима зима,
белязана от Любовта, но и от гледката
на птицата ранена, която агонизираше сред преспите...

Защо ли спомена за тази птица
ме връща все към спомена
за едно недочакано писмо,
разсечено от кинжала на недостигащото време,
едно писмо, което така си и остана ненаписано
и неполучено,
неизживяно,
неизплакано...

Но именно това,
несбъднатото
по някак странен начин ме дари с властта,
да се изпълни и неизстраданото, и неизживяното,
с космически, неземен, със вселенски смисъл.

Остана болката,
но остана и едно перо,
което вдигнах от снега
със сълзи на очи,
едно перо, което оттогава вплита
светлосенките на всичко
помечтано,
на всичко
докоснато и недокоснато,
дочакано и недочакано
във белотата на листа,
неопетнен като снега
осъмнал в зората на първия си ден.

Незабравима зима...