Под бледото мълчание на покриви засипал сняг
копнеех да позная аз невидимите тайни скрити
във тъмните обятия на нощ на искрометен мрак.

От синьото на чистото, покрито със звезди небе
опиваше се моята душа; и със очи четях
във книгата разтворена на нейното добро лице.

Усмивката загадъчна и погледът, навярно плах,
едната половина, потопена в тишина и хлад,
в високото ме гледа и навява красотата страх.

Зениците поглъщаха спектакъла чудесен с жад,
но диреше отчаян, без успех, да разбере умът
вълшебството върховно, вестяващо велик поврат.

Омайните прашинки като сребърни искри блестят,
посипани по свода кадифен от тъмносин кристал...
о! -- силно ме желание гори да полетя отвъд!