Шерлок Холмс и д-р Уотсън нощували на открито, по някое време Холмс се събудил и побутнал д-р Уотсън
- Уотсън, какво виждате?
- Звезди.
- Не е вярно.
- Какво тогава?
- Елементарно, Уотсън, откраднали са ни палатката.



Та приемай го както искаш, всъщност приемай го точно както си го приела.
Иска ми се да кажа нещо за търсенето на подтекст, има хора, които винаги търсят нещо липсващо в думите. И успяват да развият дотолкова сетива и да си изградят някаква своя словесна алхимия, че се научават да влагат липсващи неща в думите си (словоблудство) или да влагат истински неща в тях, но така, че да са фактически липсващи. Дотолкова знаковата небитийност е белязала общуването им, че в един момент се чувстваш като в гейм-адвенчър, говорейки с тях, интересно е, но от определено место нататък започва да става натоварващо. Да вървиш из лабиринти и да решаваш задачи, докато се почувстваш отровен от безбройните неразгадаеми и сякаш множащи се в безкрая на рефлексията и свръхрефлексията знаци и не намираш вече в нищо сигурна опора. Чувстваш се навсякъде заобиколен от капани и губиш реална представа за нещата - истина и лъжа, оказват се преминаващи едно в друго без ясна разграничителна линия. И не знаеш какво да очакваш, предпазливо започваш да очакваш най-лошото и спираш развитието в задънена улица.

Иначе, ако ще говорим за синева и звезди... Единствената звезда може да топли и осветява, но може и да изгаря и изпепелява безмилостно:
"Смърт! Сега е твоят час…убивай, смачквай, разпилявай, отрова, сълзи и съдби, размести, разкъсай, отвори жестоките очи, в които тъмно-лилавите бездни засмукват този свят. Неосезаемата белота на ширналата се одежда замахва и размазва слънцето на черно-огнени петна. Бяла е смъртта. И нежна. И корава. Зла. Зла. Зла…О, Луцифер, вземи! Скали и пясък и безумна пустота…Пустиня - само светлина. Без сенки. Сенките са демони. Нажежавай тази сухота. Заличава всичко безплътната и белота…

… за да изгрее най-накрая пак нощта. С милион звезди. И с луната – нейната усмивка…Топла и далечна. Далечна. Най-сетне осезавам разстояния…Извръщам се назад - погледът му се плиска отвъд мен, като вълна от онова море, в което не пожалих нищо, за да го имам, само за да мога да го умъртвя. Не ме достига тази синева. Далеч е тя от родната пустиня, в която най-милно е настъпването на нощта и лунните халки – белезниците, с които ме притегля магията на моя Сатана"

Малко е копи-пейст, но приеми, че това пък е моето дежа-вю



Зимното настроение, как да го коментирам, може би така:

Врани моята душа кълват

Врани дишат нежен лъх от гълъбови длани.
Врани пият жабуняк от мойте рани.
Врани издълбават в кръв, ах - човки самозвани,
сърце, оголено като любов без нежност и самозабрави.