(може би защото не съм гледала ни едно от предаванията на Ина и кой беше другият?... Карбовски май)
обаче...

защо, когато вземаме едно парче изкуство - било то стих, било картина, било филм.... било то каквото и да било - защо не се опитваме да гледаме на него като на нещо само по себе си, а изведнъж започваме с такива дребнави нещица като... "Ама ти знаеш ли кава е тая, бе?".... "Ами ти видя ли го тоя дето написал сега това... ти видя ли той как се държеше еди къде си?"... одумвания, клюкарсво, сплетни... с по една дума казано.
Може би защото авторите са от нашето поколение?
Може би на времето е било по същият начин с други, които сега помним?

Разбира се, че някому може да хареса.... другиму не...... обаче... защо с такива неприемливи, поне за мен, аргументи?


Та нали ако мене не ме харесват такава, каквато съм сега, никой няма да каже, че е единствено и само заради майка ми и баща ми, а заради качествата, които имам или нямам... и с какво изкуството тогава е различно от живота? Дали е различно?