|
Понеже е клуб Литература, където е тъпо да се коментиратпреводи на заглавия, а навремето хората пускаха лично творчество, хайде да живне малко тоя хубав клуб, облазван от BIG досадници.
Представящи се, използвайки анонимността, за други потребителки.
Част от творчески проект, публикаван тук
6.
Шмонти се умисли… Цялата история със Силата явно е измислена да се хванеш на въдицата и… Почнат ли да му четат троловете и елитът мислите… мислите на Шмонти…
Ставаше прекалено.
Не че нямаше и в мислите си идеята да ги лъже, но при това и да търси изход. Да им снася дори лъжливи стратегии и после да не може да си хване дори собствените спатии и козове…
Единственият лъжец, който можеше да го прецака и надцака, беше той, Шмонти…
А да се прецаква сам, при това така, че други да го надцакат, щото са го прецакали така, както само той, Шмонти, може да се прецака?
Хайде стига бе… Чак такава благотворителност…
Те всички във всички светове го смятаха за много добро момче, това беше неговият номер в живота… за всички.
За всички… Освен ако ги признаеше за равни.
А изясняването на равенството точно пък в тоя захаросан свят можеше да стане най-голямата глупост…
Понеже местните, както и останалите в глобално лъжещия свят, само привидно играеха по правилата. Шмонти ги беше хванал в крачка. My be oще преди да се роди.
А хванеше ли някого веднъж в крачка, това вече беше повече от тревожно. Щото умре оня балък and Fool Шмонти дето правеше компромиси.
Компромиси само за некой закъсал Шмонти, демек само за себе си.
Тъпите да мрат, ако ще да са Шмонти, сиреч аз! И побърза да смени темата на своите интересни размисли.
Върна се в миналото, когато прояви върховна тъпота или извърши най-умното нещо в живота си… То щеше да си покаже.
В миналото. Онова минало, когато с един безумен скок се озова отвъд рова и заживя в света, който първо възприе като мечтания свят за отдих и развлечения от подлия цивилизован свят.
Света на морала и ценностите, damned world of morals and values, който побесняваше винаги, когато Шмонти предприемаше поредната атака да постигне мечтата си… Твърде кратко време му отне да проумее, че тук, в Сайропиния, също e толкова страшно положението…
Защото ако приятелчето Макси от оазиса не ментеше или лъжеше, това все пак се разбираше рано или късно. А самият факт, че има един Макси, който не лъже, без уважителна причина, беше сигурна предпоставка. Предпоставка, че сред толкова лъжци все ще се намери един честен или лъжец, който поне не менти за съществените според Кодекса на честта на Шмонти работи.
За едната чест живееше Шмонти и май това беше тайната на неговото оцеляване.
Самото оцеляване е най-големият успех.
А успехът според Шмонти беше да оцелееш във вид удобен за логаритмуване… Както обичаха да се шегуват във времената на босоногото му детство повтарячите от даскалото, на които Шмонти завиждаше от цялото си сърце.
Понеже изпитваше ужас от оценка, по-малка от отличен…
Рудиментарни остатъци от пещерно възпитание…
Както и да разсъждаваше, това си беше кошмарна орисия… да страдаш заради някакви си цифри…
Точно в името на тия цифри се научи да лъже… Направи първите си стъпки към свободата, първите си плахи стъпки… За да стане Шмонти.
Спря потока от разсъждения по същество, защото знаеше, че се прави на глупак, който вярва на приказките. Пасмината шамани чете мислите на всеки. Дори умуванията на обикновените продавачи на зеле и прочее обикновени пришълци…
Да бе, интересно как никой не го попита откъде е дошъл, че дори му дадоха възможност да стане продавач на пазара… Никаква идентификация… Айде бе…
Тези се правят, че не знаят кой съм. Бивш soldier of fortune… Не научил well английски. Former английски пациент.
Приказен свят, ама чак пък толкова…
Да не се поинтересуват никога откъде се е появил тук. А той, Шмонти, беше пообиколи доста свят.
И никой да не попита откъде е дошъл, за миналото, съден, неосъждан?
Почти дума да не продума по въпроса… Не на нас, каза си Шмонти, и се върна на старите си разсъждения, като си каза.
За какво си мислех преди малко?
А, да, за лъжата, колко съм честен…
Как никога не лъжа и мисля само за страните на лъжата, за това, че лошите лъжат, а добрите не лъжат или го правят с добри намерения…
Малко му беше трудно да се върне в старото русло на разсъжденията си и дори мислено не си позволяваше да не прави завойчета, защото в интерес на истината, която си я знаеше само той, Шмонти, отдавна и в мислите си твореше небивали лупинги за да се застрахова от евентуални пробиви в неговата си сигурност…
For personal insurance against security breaches.
Verification is the highest form of trust.
Safety is paramount.
Проверката е висша форма на доверие Verification is the highest form of distrust към себе си, а после към Шмонти, каза си той, а останалите, ако ми четат мислите, да се оправят както го намерят за грозданско, грешка – да го разбират както намерят за грозданско… Or one ticket with no return.
Verification is the highest form of distrust... Хареса много тази мисъл. Също толкова вярна като Verification is the highest form of trust. Прилагаше и двете проверки лично към себе си. Този гъвкав подход правеше почти всички тествани лица обречени на провал. This flexible approach has made almost all of the subjects doomed to failure. С изключение на него, на Шмонти. Той имаше правото дори да потретва теста. Останалите получаваха шанс само за втори тест.
Грозде… Не можаха поне да го цанят да продава грозде… Ами зеле…
Колко зеле може да изяде човек?
Друго си е да продаваш грозде, все ще спестиш някой гущер…
Пъклените им замисли… Шмонти усети, че пак получава пристъп на параноя и промени бързичко потока на мислите си… Нека не отиваме чак толкова далеч, каза си той… Та докъде бяхме стигнали?
А, да…
И Шмонти се хвана за нишката на предходните си разсъждения, които честно казано беше забравил… Не помнеше откъде беше тръгнал, за какво беше мислил…
Карай през просото бе Шмонти… Ухили и се сети за думата иначе… И така какво беше там с това иначе… иначе… ин… А да!
Иначе си имаше ситуации, в които да не излъжеш беше върховна глупост.
the ultimate folly.
Тия некадърници и идиоти пък ги отсяваше по признак тъпота. Като си беше изградил дори теория, която в крайна степен се свеждаше до това:
Който лъже когато трябва, но не го прави така сякаш сам си вярва на сто процента, вживял се в умната лъжа, незабавно влиза в графата полубезнадежден тъпак.
А Шмонти изцяло беше отрекъл за себе си половинчатите работи или винаги отнасяше половинчатите неща към по-лошия вариант, за да се застрахова. Забрави за застраховките, бе Шмонти, укори се той и продължи да домисля в стария ред на мисли.
А старият ред на мисли беше, че полубезнадеждният тъпак се причислява към безнадеждните. Така нещата стават точни и най-важното печеливши. Или ако не са печеливши поне не си капо. Или пък си толкова капо, че ставаш на далавера, понеже когато си много, ама много капо изникват шансове за големите далавери.
Защото винаги губя, помисли си Шмонти, когато се поддавам на изкушението да не махна това полу или да не употребя точната дума.
Полублаженството става досада, ужас, кошмар или каквото там, нямащо нищо общо с блаженството.
Такъв си беше той, Шмонти… Почна да вмята нови, new мисли в стария, old поток от мисли, защото – абе за всеки случай… Думата случай си беше далеч по-удобна и неясна в тоя свят на случайностите.
Да, тия тука не можеше друг освен печен лъжец да ги хване в лъжа, така си бяха опекли работите. Но вместо приказен свят да го бяха нарекли поне свят на случайностите…
Шмонти беше сърбал попарата на толкова случайности, че предпочиташе да си замълчи по тоя въпрос, Защото – ами затова.
И реши да замества думата застраховка с думата случай. Ей така, за всеки случай.
А в новия свят, в който беше се озовал като тъпо добиче, like a fool, вървящо напред, неясно защо вървящо само напред, към някаква тъпа ливада, сякаш Шмонти е тревопасно, умиращо от глад тревопасно, не че не беше черна овца, black sheep of the family, но все пак беше човешко същество…
Тъпо човешко същество, повярвало в тъпите си сънища…
С това реши да се ограничи, защото прекалено много размисли за неговите малоумия нямаше да му се отразят добре, а пък щяха да са добре дошли на някой скучаещ шарлатанин…
Така че в този толкова идиличен и ужасно подреден свят дори пейзажът му се струваше лъжлив, за местните добри хорица пък да не говорим.
Що се отнася до добротата пък Шмонти имаше такава умопомрачителна теория за доброто и лошото, че никой не би я приел добре, така че не му се мислеше по въпроса…
При всички случаи му отърваше повече да се прави на лош и не смяташе да играе по нечия свирка да го мислят за света вода ненапита… прекалените светци нали… абе ни на бога ни на дявола са драги…
Но тука, в това розово светче, напудрената и бездарна лъжа си беше, е и явно ще бъде съвсем различна от оная, която надушваше, надушва и ще надушва като хрътка.
А Шмонти надушваше не само лъжите, но и истините, които можеха да му попречат да си тичка спокойно и да се прави на разсеян, та дори да се преструва на помияр, закопнял някой да му сложи нашийника и да го прибере на топло.
Приказна, прозрачна за Шмонти лъжа. По-скоро дори не беше лъжа, а измислица.
За останалите, които не бяха Шмонти. Всеки има правото да вижда своите истини и лъжи, абсолютно сериозно си каза Шмонти и се прозя.
Та докъде беше стигнал в старите си разсъждения? А да…
Спомни си с носталгия как в зандана, the oasis или заведението, както го наричаха непросветените, който сега му се виждаше райско кътче, каквото си беше, социалната го нарочи да чете приказки на компанията пропаднали мъже и жени.
На тези счупени играчки на живота, които сега зверски му липсваха с техните искрени приказки и легенди, в които бяха заживели, очевидно за да избягат по честен начин от една игра, чиито правила не бяха разбрали правилно. Dirty game. He knows all dirty games of global losers...
The same with fairy tails gamblers. But I am a Joker - so all are, was or will be done.
Той, Шмонти, хващаше скъпата книга внимателно с две ръце, предварително измити на чешмата след уборката предимно на угарки, подлежащи на строга селекция и попълващи запасите от малък капитал за бартерни сделки.
Които бяха спасителни за недостигащите му запаси от литий. Недостатъчни, защото беше изобретил хиляда и един начина да изхвърля, изплюва, та дори повръща таблетките с чиста субстанция литий.
Изпита наслада при спомена за най-удачната си сделка, когато размени срещу кеш чифт нови чорапи и пет-шест угарки и закупи тържествуващ от лавката пакет цигари, за да овладее положението докато дойде спасителят му, неговият цигарен спонсор Финки…
На когото Шмонти беше готов да прости и чиста лъжа, защото думите са си думи, а делата са си дела.
И понеже първия път като разтвори скъпата книга, навън се сипеше дъжд like a black rain като порой, да откачиш – книга с цена еквивалент на шест пакета цигари.
За какво ли не пилеят парите на бюджета, помисли си тогава пациентът Шмонти…
Та като разтвори тая книга с грозни и много шарени рисунки, Шмонти установи, че нищо не разбира.
Думите уж обикновени, принцеси, замъци и всичко останало ясно, някаква чешма, където отиват за вода някакви братя, разбира се трима – а той не вдява за какво става дума.
Щото извора не бил извор, а изпитание. И като пиеш вода ставаш по-умен, понеже бил извирал не от земята, а от някакъв резервоар на общочовешкото познание. Пък принцесата не била принцеса, а душата на закъсалия English пациент…
Той го разбра като пациент, защото беше описана някаква пасмина като тяхната тука, обаче замаскирано. Приказката си беше за тяхната група и някаква им даваше акъли как да си вкарат в ред акъла, като се научат да гледат на извора различно.
Не като са жадни да отидат да се напият с вода, ами да се сетят, че трябва да четат книжки и разни други неща.
На Шмонти му се сбъркаха всички детски представи от тия прочити и заподозря, че верно приказките може да са писани за заблуда на детето. Което му дойде добре в Сайропиния, пък и в онзи обединен свят на приказките…
Подготвен дойде, че изворът може да не е извор, както всичко останало…
Направо го заболя главата при спомена.
Защото тогава така се обърка, след тия приказки, че това май окончателно го отказа да търси под вола теле.
Защото цялата работа в тия приказки беше да оприличиш нещата, дето си ги знаеш от дете за замък, птица, куче, на теле, а после под това теле да търсиш нещо.
Като предположи, че има много такива приказки по света, написани за тяхната пасмина, обаче на други езици и от други познавачи на телетата – и като нищо тия телета са различни за различните писачи.
Е, не можеш да насмогнеш на всички телета, каза си той още след второто четене на събратята по зандан.
И продължи да прилага своя си начин на четене, с който пък си извоюва правото да не го забравят горе в отделението като събират агитката за жадувания миг свобода.
Самодоволно се усмихна при спомена за това, че народецът се изреждаше до гнусния кенеф половин час преди да започне очакването, трепетното очакване.
Защото ако санитарката или психоложката не е на кеф или ако си имал неблагоразумието да си в клозета или да пушиш в стаята, влакът отпътува без теб.
Докато след неговите първи прочити пращаха нарочен вестител messenger да го открие и групата дори изчакваше сър Шмонти да си допуши цигарката до фаса или да си закопчае колана и с бавна стъпка достолепно да се присъедини към групата.
Всичко е подход, каза си самодоволно Шмонти.
Тъпите копелета да му мислят, печените се оправят, при това трайно.
Като видя каква пържилка and bulsshit е приказката, бързият му ум намери гениалното решение. А защо? Защото той оцени шанса да си опече работата с разходките и даде всичко от себе си.
Понеже отдавна беше разбрал, че попаднеш ли там, а това не му беше за пръв път, та беше понасъбрал опит, разбираше ги тия работ.Hещата като опрат до оцеляване почваш да ги разбираш – иначе гинеш в изолатора с лузърите. И лудне ли някой loser, ти киснеш в тоя капан, какво като идиота вие и скача по металната врата…
Е, и там, в изолатора, си имаше хорица, достойни за уважение.
Финч беше един от тях. Професорското синче Финч. Какво нещо е произходът, каза си Шмонти.
Абе раслото в професорско семейство си е расло в професорско семейство.
Финч беше гений. Да се докараш до такава разруха и да изобретиш начин с помощта на оловна лъжица в името на цигарите да издебнеш момента в нощта, когато ония пред монитора са заспали…
За да отвориш заключената метална врата на изолатора, за да намериш цаката на езичето на омразната брава. И с тиха котешка стъпка да поемеш на обход из стаите, където започва най-невероятното приключение.
Авантюрата да претарашиш пепелниците във вид на консервени кутии, първо тия на баровците, да пребъркаш джобовете на тия, дето спят непробудно…
Да вдигнеш дюшеците на спящите хорица, дето за една цигара могат да ти направят мануален електрошок или да ти избият останалите пет зъба. Какъвто беше случаят на Финч.
Финки освен това беше изгубил вече родителите си, беше пропилял парите, оставени му от тях и обмисляше как да продаде апартамента при поредното сезонно просветление.
Да го замени за по-малък и да има cash for cigarettes.
Неговият ум функционираше, неговото тяло функционираше само когато имаше сигурност в живота.
Сигурност в живота, bro, казваше той на Шмонти, е да имаш достатъчно cash for cigarettes. И Шмонти не можеше да не го уважава за което.
Защото не можеш да не уважаваш човек, който смята за сигурност в живота наличието на кеш за най-голямото си удоволствие. Днес пушиш - утре духаш, му каза веднъж Финч, затова пуши днес, защото…
Такава последователност и яснота на генералната линия беше за уважение. Но Финч вонеше вечно на урина, стаята беше бардак, защото зад леглото му имаше пликове, пълни със списания и изрезки, с вестници и листове от тетрадки, защото професорското синче си е професорско, така че втората му страст беше словото.
Като добавим вехтия старец на другото легло, който беше жив укор към живите, защото приличаше на самата смърт, а Шмонти не обичаше чак пък толкова да го подсещат за смъртта… И колко още маразматици…
Не можеха да компенсират присъствието на Финч, чиито изблици на интелект бяха дарили Шмонти с безчет идеи.
Финч, ах това готино копеле… Внезапно става, идва с лист от тетрадка и ти казва: Пич, ще ти подаря една мисла, а ти се сети кой играеше главната роля в „Честни сини очи”, направи ми този жест.
Изблик на помитаща загадка, никога не знаеш каква е „мислата”. Може да е „за кекс ти трябва брашно, но ако нямаш фурна откажи се”, а може да е математически закон, защото баща му бил професор по математика, като формулата е точна обаче силата е заменена в обяснението на буквичките със смях, да речем. И разни такива.
Но поради това, че изолаторът обикновено е отворен… Особено когато няма новобранци. Виещи и раздрусващи стената цяла нощ запенени новобранци…
Визитите на Финч са гарантирани, че и още по-внезапни, а изблиците му на гениалност са още по-смайващи, защото го е закъсал за цигари и знае, че само за него железният Шмонти е превземаема крепост…
Така че Шмонти първо одържа победата да го разкарат от изолатора на втория ден за примерно поведение – рекорд, който едва ли ще бъде счупен от друга откачалка.
Гордо подмазване, черпене с цигари на санитарите, това най-малкото. Този път си взе цяло кашонче Victory, за да играе на сигурно. И много разни други номера и номерца, наглед семпли, но идеално разчетени. Плюс гениални интуитивни ходове, защото когато гониш време…
Грехота беше толкова челен опит да отиде нахалост, за този рекорд, и имаше целия личен опит, който неудържимо го поведе към победата.
Дремеше му на него, че тия навън го смятат за пропаднало в живота копеле.
Дремеше му, че в никакви анали не се записваше рекордът му. Той си гонеше неговите задачи, слагаше си своите летви и скокът, преодоляването на поредната летва го изпълваше с упование.
BG
0:41 / 6:57
Russian Special Operations Forces SSO 'Don't Get In My Way'
|
Re: FAQ [re: funy77]
