От дълго време отбелязваме значимостта на прекаленото драматизиране на явленията, предизвикано от масмедиите: обстановката на криза, несигурността в градски и световен мащаб, скандалите катастрофите, сърцераздирателните интервюта и под привидната обективност, новините разчитат на емоциите, на "псевдосъбитието", на сензационното клише, на напрежението. Но много по-малко внимание обръщаме на едно явление, което също е ново и в известен смисъл противоположно, при това присъстващо постоянно в ежедневния живот - всеобщото разпространение на хумора. Все повече рекламата, телевизионните предавания, лозунгите по време на манифестациите, модата приемат хумористичния стил. Комиксите завладяват до такава степен читателите, че продажбите на един вестник от Сан Франциско са спаднали катастрофално поради това, че престанали да публикуват комикса на Шулц "Дребосъчетата". Дори сериозни публикации се оставят да бъдат повлияни от тази атмосфера. Достатъчно е да се прочетат заглавията или малките заглавия в ежедневниците, седмичниците и дори тези на научните и философски статии, за да се уверим в това. Строго университетският стил отстъпва място пред един по-раздвижен тон със закачки и игра на думи. А изкуството, изпреварващо всички останали произведения, отдавна е превърнало хумора в своя съставна част. Невъзможно е наистина да освободиш произведенията от техния хумористичен заряд след Дюшан, антиизкуството, сюрреалистите, театърът на абсурда и др. Но явлението не може да се вмести само в целенасоченото възпроизвеждане на на хумористични елементи, дори когато става дума за масова култура, явлението обхваща неизбежното развитие на всички значения и стойности, от секса до тези, които ни заобикалят, от културата до политиката, при това въпреки волята ни. Постмодернистичното безверие, неонихилизмът, които се проявяват, не са нито атеистични, нито унищожителни, те са свързани с хумора.

това са страница и два реда на книга издадена през 1983

лично аз наистина пиша в лайфстайл списания. от три години всеки месец имам поне по 3-4 статии из някои от изданията. вече до болка са ми омръзнали хватките на това писане. също и иронията, насмешката, въобще всичко останало. органично са ми писнали. нещо като - просто работа. вече по-алтерантивно ми се вижда бялото безучастно говорене или някое друго, затова в почти всичко друго, което пиша съм по-скоро патетичен, сериозен, сантиментален, с по-малко чувство за хумор. и спокойно си правя личната археология, генеалогия и практика и на себе си, и на знанието, което е около мен. казано с четири думи: опитвам се да разбера. и се опитвам да го правя през доста гледни точки. отчасти съм в няколко общности - литературни, журналистически, философски, приятелски, студентски, интернетски, семейни, любовни. във всяка ми е кофти и във всяка ми е добре. всяка е вярна и всяка е грешна. всичко е квантово и всяко редуциране на неговата квантова относителност и органична житейска значимост не е квантов скок и решителен поучителен подарък шамар от порасналото и помъдряло поколение (по-тата са нарочни - нали се мислиш за по), а е по-скоро само упражнение по назидателна осъдителност, пастиш (фредрик джеймсън) и ирония (може и за киркегор да се сетиш, по-тежкарско е). нека всеки да си е в матрицата, която си е избрал. не може да се съди от един текст, че липсва авторефлексивност, нали така. другото е едно такова субективно oмаловажаване, нали разбираш.
колкото за силвия плат - тя е много готина и винаги ще си я харесвам, но на моменти ми звучи много зубърски, а и тя май наистина често била ровила из речниците, докато пишела (не съм сигурен къде го бях чел това). стъкленият похлупак и повече от половината й поезия винаги ще са ми приятно татуирани в читателската памет. за ан секстън какво мислиш? тя е по-хард.

Редактирано от Cив на 20.05.06 10:28.