Аз пък имах шанса да видя и чуя Саймън Ратъл на живо миналия март. Хванах в Лондон последния от двугодишния му цикъл концерти с Бирмингамската филхармония, посветен на музиката от втората половина на XX век. Това е оркестърът, който той с много труд за няколко години извежда до най-големите в света.

Концертът започна с едно твърде приспивно упражнение за духовата секция на симфоничен оркестър от шведа Линдберг.

Следваше обаче едно наистина чудесно премиерно произведение на англичанина Марк-Антъни Търнидж - "Кръв по земята" - оркестрови моменти, изпълнения на саксофони, тромпети, перкусия, джаз комбо в диалог с оркестъра или съвсем соло.

Явно Ратъл има въображение и хъс да търси успех и извън изпитания доходоносен класически репертоар и берлинските филхармоници са направили добър залог с избора му.

Що се отнася до Търнидж - гледал съм на живо и последната му опера "Сребърната купа" по Шон О'Кейси и съм останал с не по-лоши впечатления. Това е типичен пример за опера, която трябва задължително да се гледа. Няма запаметими моцартови арии, но в никакъв случай не ти настръхва козината, като от шьонбергов дует. Просто много добра симбиоза между взаимно илюстриращи се и поддържащи се музика и действие.

На прослушването за водеща роля сигурно е имало и тест за лицеви опори и набирания, с който избраният титуляр Джералд Финли се е справил отлично - изкара цяло действие, щурайки се по сцената в ръчно задвижвана инвалидна количка. Естествено не е редно да се пренебрегнат и успехите му по солфеж.