|
Здвавей,
не те познавам, не знам кой си или коя си, но ще споделя с теб това, което ми тежи.
Всъщност положението не е толкова зле, но съм на път да полудея.От известно време живея в София, имам си страхотна работа, страхотна не като заплаштане, а като удоволствие, имам си много сладка квартирка, абе това за което много време съм си мечтал, но, както винаги НО, нещо ми липсва, а това от което съм лишен са приятели или по-точно доверието, което носят те.
Приятели обаче имам достатъчно, но като остана сам оставам сам и психически. Приятелите с главно "П" са далеч от мен, тези които са с с мен и в безсънните нощи, и в самотата. Далеч съм, а гордостта не ми позволява да им кажа, че ги обичам, че ми липсват. До рождения ми ден, аз бях безкрайно щастлив с тях, бяхме като едно семейство, нищо не ми липсваше - доверие, любов, разбиране - но за една нощ всичко се промени, всъщност аз се промених, по свое желание, станах студен, но си имах и причина за това. Казах им, че искам да се махна и че нищо и никой няма да ми липсва... и се махнах, далеч.
Не съжалявам, не искам да поглеждам назад, волята ми е силна, но не и да пренебрегна празнотата. Усещам как изпадам в анемия, бавно и сигурно. Започнвам да обръщам все по-малко внимание на нещата около мене и което е по-лошо не обръщам толкова внимание и на самия мен, превръщам се в един робот. Лошо е когато не можеш да споделиш с някой бизък човек, това което те вълнува, това което ти тежи. Това ми липсва.
А иначе не съм сам, но тези с които се смея, тези с които прекарвам дните си са само познати,
доброто приятелство е нещо възвишено, който ме познава знае какво давам от себе си за него.
Та ако си стигнал до тук искам да знаеш, че с това писмо не искам да кажа "Съжали ме!", просто си изливам мъката някъде или поне това, което меже да се каже с думи, останалото си остава в мен.
Но ако все пак...
simeonof@excite.com
Благодаря, че стигна до края ! ЧАО !
|
Къде е доверието ?!
