Първите лъчи на изгряващото августовско слънце всеки момент щяха да се промъкнат над хоризонта.. Самолетът на Хаширо набра скорост, отдели се от пистата и само след секунди се плъзна над накъдрената от бриза океанска повърхност. Младият мъж намести на челото си бялата препаска на "ибаку" - пилот самоубиец и насочи машината срещу изгряващото слънце. След около час полет, съгласно данните на разузнаването трябваше да достигне до противниковата ескадра. Щеше да лети ниско над морето, за да не бъде засечен прекалено рано от радарите на американците. Хаширо беше опитен пилот, с няколко хиляди часа полети, един от малкото останали такива, в авиацията на империята, на 34 години с чин майор от императорските въздушни сили. Единствен наследник от мъжки пол, на древна фамилия, която днес щеше да прекъсне съществуването си. Започна да лети далеч преди началото на войната, едва навършил 15, беше участвал в превземането на Корея, Манчжурия, стана свидетел на поражението от болшевиките при Халхин-Хол, участва в победоносната атака срещу Пърл-Харбър, в превземането на Сингапур и десетки други блестящи операции на японските войски. После…после нещата тръгнаха наопаки. И във войната и в живота му. Американците, съвзели се след тежките морски поражения започнаха неудържимо да настъпват и вече бяха почти до бреговете на японските острови, като продължаваха да затягат обръча от изток и от юг. Бомбардираха редовно Токио, а само преди три дни, използвайки някакво ново и чудовищно оръжие изтриха от лицето на земята Хирошима. На запад, болшевиките, след като бяха разбили Германия се включиха във войната и само за двадесетина дни смазаха Квантунската армия в Манчжурия. Сталин изобщо не се трогна от факта, че през цялата война Япония не нападна страната му, дори и в най-тежките за него моменти, през зимите на 41-ва и 43-та. - А трябваше да ги нападнем тогава - мислеше си Хаширо. - Тогава те бяха слаби, обезкървени и нищо нямаше да ни спре да стигнем до Урал. Тогава с Русия щеше да е свършено, а и с войната също… Споменът за зимата на 43-та го опари и в мислите му отново се появи финият образ на Игаки. За да се откъсне от мисълта за нея Хаширо се съсредоточи върху полета, после погледна небето, по което бяха разпръснати тънки бели облаци, напукани като кора на старо дърво. Мери вървеше по малката уличка към дома си. Беше смазана след 12-часовата смяна във военната болница, където работеше като медицинска сестра от самото начало на войната. Почти не чувстваше краката си, но мисълта за скорошния край на този ужас я крепеше. В Европа мирът беше настъпил преди 3 месеца, нацистите бяха сразени. Япония агонизираше и всички говореха , че всеки момент ще капитулира. Няма да има повече умиращи войничета, нямаше да има 12-часови дежурства, купища окървавени превръзки, миризма на гниеща човешка плът, щеше да се върне Джак и всичко щеше да е наред. Джак, Джак… Кой Джак?… С Джак Рубинс израснаха заедно и никой от квартала не се съмняваше, че един ден ще се оженят. Не се съмняваха в това и те двамата. Всъщност близостта им не беше отишла по-далеч от няколко бързи и неловки целувки. Сега си даваше сметка, че тогава го беше обичала, както се обича брат. - Тогава… а сега? - питаше се Мери. - "Сега как го обичам? И как обичам…?" Другият Джак се появи, две години след като тя беше започнала работа във военната болница. Беше капитан от военно-въздушните сили, пилот на изтребител, базиран на самолетоносача "Тендър хуук", ранен в рамото. Куршумът на японската картечница не беше засегнал ставата, но беше счупил ключицата и лечението беше продължително, а процедурите болезнени. Независимо от това, Джак нито веднъж не извика, дори не смръщи лице. Беше непоправим веселяк и шегаджия със удивително заразителен смях. Може би това спечели сърцето на Мери и я накара да се влюби от пръв поглед. Месец по-късно той стана първият мъж в живота и, а малко след това и неин съпруг. Сватбата беше скромна, в църквата, освен родителите им присъстваха част от колегите на Мери и няколко приятели на младоженеца от болницата. Повечето от съседите им, бойкотираха събитието, защото приемаха постъпката на Мери като вид измяна. Джак Рубинс страдаше и дори стана причина за малък инцидент по време на церемонията. Когато свещенникът произнесе дежурните думи "И ако има някой, който да знае нещо, което препятстава сключването на този брак, то нека сега и тук да го каже" - той разбута тълпата и извика : - Аз! Аз трябваше да съм младоженецът на тази сватба, - с което хвърли в смут присъстващите. Двама санитари хванаха здраво за ръцете видимо пийналия претендент и го извлякоха бързо навън. Той не оказа съпротива, а само наведе глава и от очите му закапаха сълзи. Церемонията продължи. Двамата младоженци нямаха дори и меден месец. Двадесет дни след сватбата оздравелият напълно млад съпруг беше върнат на кораба си. От тогава се върна в отпуск пет-шест пъти за по седмица. Морските битки бяха тежки и страната имаше нужда от опитни въздушни асове. Мери продължаваше да работи в болницата. Често срещаше Джак на улицата, но той сякаш я отбягваше и се разминаваха само с по един едва изречен поздрав. У нея се загнезди чувство за вина. Кореше се, че беше причинила болка на приятеля си от детинство. Може би именно това чувство я накара при една от срещите им да го хване за ръка, да му поиска прошка, да тръгне с него, а после да не успее да се противопостави на изгарящите я целувки, с които той я обсипа и… Когато се събуди на сутринта Мери беше объркана до крайност. Сметението беше причинено не толкова от прелюбодейството, която беше извършила, отколкото от възникналото ново чувство, което изпитваше към Джак Рубинс. След тази нощ, той вече не беше само скъпият приятел от детските години. Той беше любимият, желаният… - Господи, ами капитанът, моят Джак? Аз го обичам, аз го обожавам, но… Може ли да се обичат двама мъже едновремено? - тези и хиляди други въпроси се въртяха из главата на Мери. Хиляди въпроси и нито един смислен отговор. "Тендър хуук" се носеше по вълните на пълна скорост между ескорта си от есминци. Морето беше спокойно, вълнението под един бал. Слънцето току що се беше показало над хоризонта. Капитан Колбери вдигна глава от картата, провери още веднъж курса и вдигна бинокъла пред очите си. Според сводката на акустиците наоколо нямаше вражески подводници. Опасност би могла да се очаква единствено от въздуха. Независимо от това, капитанът не се реши да издаде заповед за отмяна на зигзагообразно противоторпедно плуване. Въпреки че забавяше движението им този ход даваше определена сигурност, а и времето им беше достатъчно за да изпълнят заповедтта на командващия флота за съсредоточаване на силите и подготовка за дебаркиране в Япония. Колбери вдигна слушалката и поиска връзка с командира на ремонтната група. - Боб, какво става. Докога ще ремонтирате проклетия радар. Без него сме като без очи. - Правим каквото можем, капитане, може би още час, час и десет минути… Но защо се притеснявате, нали "Южен кръст" има радар, ще ни уведомят, ако има нещо. - "Южен кръст" беше лидера на есминците от ескорта на самолетоносача. - Побързайте, Боб, побързайте. Знаеш че радарът на "Кръста" е много по-слаб от нашия! - Ай, ай сър! Колбери отново неспокойно огледа хоризонта с бинокъла и пак се съсредоточи върху картата с току що нанесената върху нея обстановка. Обзелото го тревожното предчувствие не му позволи дори да докосне поднесената закуска. Помъчи се да го пропъди и след като не успя реши , че то само ще си отиде, след като радарът влезе в строя. Капитанът потупа по рамото рулевия и излезе на палубата. Натъпка лулата си и миг преди да я запали по-скоро усети, отколкото видя някакво странно раздвижване на долната палуба. Надникна през перилата и видя двама мъже, настръхнали и готови да се нахвърлят един срещу друг. Единият беше командирът на втора ескадрила, красавецът Джак - най-добрият пилот на кораба. Висок и строен, с лъчезарна усмивка, която почти никога не слизаше от устните му. Другият механикът Рубинс, набит и здрав като биче. Двамата мъже бяха оградени от кръг сеирджии, които настървено очакваха сбиването. В ръката на Рубинс проблясна острие на нож. Пилотът светкавично свали колана си и го нави на дясната си длан. Очите им горяха от омраза, пристъпваха и търсеха удобен момент да се нахвърлят един срещу друг, като междувременно съскаха нещо един срещу друг, но Колбери не можеше да го чуе, заради глъчката и подканящите дюдюкания на зяпачите. - Ей, вие двамата - извика им той, но никой не го чу и тогава той се върна тичешком на мостика и взе рупорната тръба. Усиленият му от нея глас накара всички да замръзнат. - Какво имате да делите, или са ви малко японците, та трябва да започнете да се избивате едни други. Малко преди слънцето да изгрее Игаки се събуди. Отново беше сънувала онзи страшен ден, когато мъжът и несправедливо я заподозря в любовна връзка и с по-малкия му доведен брат. Спомни си фонтана от кръв, който бликна от шията на момчето, спомни си как се търкулна на пода главата му, отсечена с един удар от Хаширо. После си спомни как се събуди в горичката, цялата изподрана от клоните, в които се беше блъскала, бягайки в несвяст от преживения ужас в продължение на половин час. Спомни си нощта, която прекара сама под дърветата, зъзнеща от студ и потрес. Спомни си ужасения поглед излъчван от незатворените очи на отрязаната глава. Спомни си омразата, която я изпълни. Омразата към любимия допреди съвсем малко съпруг. Така и не можа да му прости. Въпреки молбите му, въпреки разкаянието му, въпреки времето. Оттегли се в този малък манастир, близо до родния и Нагазаки, надявайки се тук да намери покой, но кошмарът на хладнокръвното убийство не престана да я преследва. Кошмарът и чувството за вина, че с прекаленото си внимание към това недъгаво18 годишно момче предизвика смъртта му. Отпусна се на сламения дюшек и се замисли. Всъщност Хаширо беше прекрасен човек и съпруг. Обичащ, смел, всеотдаен, честен и невероятно чаровен. Само ако не беше изключителната му сприхавост и ревност. Ако не беше толкова невъздържан и жесток понякога и ако… И ако не беше извършил пред очите и това хладнокръвно убийство, на което по принцип имаше право, съгласно самурайския кодекс. Младата жена стана и обу табите, си, после облече монашеската роба и след като се изми се отправи към настоятелката на манастира за да поиска разрешение да посети майка си в града. Настоятелката и разреши и Игаки, след като извърши съвестно и прецизно сутрешната молитва се приготви за път. Преди да тръгне, откъсна поредният лист на европейския календар който ползваше. Цифрата, която беше изписана на откъснатото листче беше 8. Пътечката беше посипана със ситни жълти камъчета и криволичеше надолу по хълма върху който беше разполжена малката обител. Успоредно течеше малко ручейче с бистра и студена вода и на Игаки на няколко пъти се наложи да преминава през нея. Ледената вода приятно гъделичкаше ходилата и и накара белоснежната и кожа да почервенее. Пътечката пак направи завой, следвайки пътя на поточето и пред очите на жената се показа градът. В този момент слуха и едва долови звука на самолет. Докато се спускаше надолу, шумът се усили и после тя видя силуета му като малка сребриста точка в утринното небе. - Американски е сигурно - помисли си Игаки. - Кога ли най-после ще свърши тази война? Кога ли? Толкова нещастия ни донесе… - Сравнително затвореният манастирски живот, който водеха не им позволяваше да са в течение на събитията, но все пак до тях достигаха тревожните слухове, за хилядите пленени японци, за жертвите на бомбардировките, за разгрома на империята и за предстоящия крах. Когато се събуди след първата нощ прекарана с Мери, и видя профила и в сутрешната светлина, Джак Рубинс не смееше да помръдне, да не би да наруши съня на своята богиня. Изпиваше с очи образа и и сърцето му се изпълваше с обич. - Ето я Мери, моята Мери, тук до мен. И какво значение има , че тя е женена за онзи пришълец. Тя обича мен, не може да не ме обича, щом сега е тук, а онзи... Онзи е бил само едно увлечение, един лош сън. Аз.. Аз ще я накарам да се раздели с него, да остане с мен… както винаги е била, от детските ни години… Аз, аз ще направя всичко за това, каквото и да ми коства. Мери се събуди. Разтърка очичики и изсумтя, като коте. После изви лице към него и му се усмихна, но когато той понечи да я целуне сложи пръст на устните му. - Не, миличък, не бива. Дължах ти тази нощ, но тя е последната, която прекарваме заедно. Аз принадлежа на друг и искам да съм с него, а с тебе можем и ще сме само приятели. Каквито сме били винаги. Нищо повече. Запомни го добре. - Мери, аз… Как само приятели, след всичко, което се случи тази нощ. Аз искам да съм с тебе, аз те обичам. Ти ме обичаш също, зная, иначе не би направила това. Мери, остави го и остани с мен. - Не, Джак, не мога. Не мога да го нараня, а и искам него. Искам го и го имам. Да, обичам те, но само като приятел и нищо повече. Никога не е имало нищо повече, запомни. Тази нощ не съществува. Подарих ти един сън, който ти дължах. Но това няма да се повтори повече никога - Мери пъргаво скочи и завита с чаршафа засъбира разхвърляните си по пода дрехи. Джак Рубинс я гледаше втрещено. Повтори се и то не веднъж. При всеки удобен случай Мери му се отдаваше. Мразеше се за това, но го правеше. Просто не можеше да устои на мисълта за ласкавите ръце на приятеля си, на изгарящите я целувки, на думите, които и шепнеше. Усещаше се че затъва в блато, че в един момент отсъстващият и съпруг, когото обожаваше, ще се прибере завинаги и тогава разкъсването между двамата, което я тормозеше и сега ще стане непоносимо. Джак Рубинс също се чувстваше като див звяр в клетка. След всяка близост Мери го умоляваше да престанат, да е за последно, понякога спореха разгорещено за това и разбира се не стигаха до разбирателство. После всичко започваше отначало, отново и отново. Когато понякога съпругът и се прибираше в отпуска те не се виждаха и тогава го изгаряше дива ревност. Връзката им престана да е тайна за околните, но те видимо я подкрепяха, тъй като така и не бяха приели пришълеца и продължаваха да симпатизират на "своето момче". Въпреки, че нарушаваха приетия морал, двамата ни веднъж не видяха и сянка на укор в очите на хората. Само майката на Мери, я гледаше с тревожни очи и въздишаше тежко. - Ох, Мери, ох дъще… - Какво има , мамо? - Нищо, нищо… - с това разговорът приключваше Джак Рубинс се молеше се на Господа, на всички светии, готов беше да продаде душата си на дявола, само и само за да я има. Бързо осъзна, че най-сигурния начин за това е смъртта на съпруга и. Колко пъти си представяше съперника си изгарящ в самолета си, давещ се в океана, разкъсан от японски снаряд на палубата, колко пъти се молеше за неговата смърт, като единствен изход към заветната му мечта. Но краят на войната наближаваше , а с това шансовете тя да го отърве от съперника му намаляваха. След последната им среща Мери категорично постави въпроса за раздялата им и това окончателно изкара Джак Рубинс от релсите. Когато Германия капитулира, той се записа доброволец, като с помощта на далечен роднина във военното министерство се уреди механик на кораба, на който служеше съперникът му. - Ако до края на войната не го убият японците, ще го убия аз - мислеше си той. - Няма място за двама ни под слънцето. Няма да го оставя жив, дори и да е с цената на собствения ми живот. На хоризонта пред Хаширо се появи струйка дим. Той свери курса си. Не можеше да има грешка. Пред него беше неговата цел - самолетоносачът "Тендър Хуук" със 120 самолета на борда - 120 самолета, сеещи смърт над страната му. С 4000 души екипаж - 4000 врагове, на загиващата империя. Спомни си думите на вицеадмирал Угаки - командир на ескадрилата самоубийци. -Самураи, с едната си ръка държите вашият живот, с другата съдбата на страната си. . Сега, когато проклетите янки разбиха нашият флот само вашата саможертва може да ги спре… Те не са японци и се страхуват за живота си като чакали. Те не знаят какво е самурайска чест и ще бъдат ужасени и потресени от вашето жертвоприношение. Само така можем да ги спрем, докато империята си вземе дъх, докато съберем и обучим нови армии, докато построим и въоръжим така нужните ни нови кораби. Флотът наистина беше разбит. Американците с помощта на авиацията си потопиха огромните и изглеждащи непобедими линейни кораби "Ямато" и "Мусаши:, подводница торпилира самолетоносача "Синано" и го изпрати на дъното. Загинаха и стотици други кораби на императорския флот. Япония вървеше към гибел. Хаширо стана камикадзе след като Икаги го напусна. Записа се в дивизията "Дива вишна" заедно с няколко десетки от най-добрите пилоти на страната, от които вече никой не беше между живите. Ето че дойде и неговият ред. На хоризонта ясно се открояваше големият силует на самолетоносача, обграден от изглеждащи миниатюрни охраняващи го кораби. Всеки момент радарите щяха да го засекат, а нямаше право на грешка, защото беше беззащитен срещу противниковите летци.Машината нямаше никакво въоръжение, с което да се самоотбранява, нямаше броня, която да спира куршумите, нямаше парашут, с който да се спаси при попадение. Тя беше предназначена да унищожава само и единствено чрез собствената си и на летеца, който я управлява гибел и заради това от нея беше премахнато всичко излишно, за да бъде до предел натъпкана с колкото се може повече взрив. Самолетът му, който досега летеше низко над повърхността започна да се издига. Хаширо се подготви за последния си бой. - Самолет в дясно по курса - изрева в микрофона оператора на малкия радар, с който беше оборудван най-големият есминец от ескорта. - Предайте незабавно на флагмана. Координати, 22 градуса, дистанция около 5 мили, височина 3000 фута, скорост 180 мили. Продължава да се издига, предполагам че се готви за атака. Сирените на палубата тревожно завиха, по траповете се затичаха моряци. Разчетите трескаво заемаха местата си зад зенитните оръдия. - Въздушно нападение - чу Джак и се затича към самолета си, но изведнъж видя в далечината нападащата ги японска машина и разбра, че времето му няма да стигне. Хаширо набра височина и почти увисна над "Тендър Хуук, а после насочи машината вертикално надолу. Трябваше да се опита да улучи единият от двата огромни комина на самолетоносача и през тях да опита да вкара натъпканото с взрив тяло на самолета в машинното отделение дълбоко в трюма на кораба. Взривът там щеше да е най-ефективен. Витлото на машината разви невъзможни обороти, лагерите на главната предавка виеха, целият самолет вибрираше от невероятната скорост, която беше набрал в този вертикален полет надолу. Срещу него стреляха всички дула на самолетоносача и есминците, които можеха да се издигат на такъв ъгъл. Куршумите и осколките пробиваха обшивката на крилата и корпуса. От резервоарите течеше бензин, който само по едно чудо не се беше запалил. Двигателят започна да изпуска черен дим, но японският изтребител неумолимо се носеше към целта си. Хаширо виждаше малките като мравки американци, които се щураха по палубата и повтаряше предсмъртния си стих, който беше оставил написан на дежурния по полети, преди да излети. - Какъв красив край, на илюзията наречена човешки живот - помисли си той, само миг преди няколко куршума от зенитна картечница почти едновременно да се забият в лицето му. - Камикадзе - ревяха и тичаха с мъртвешко бледи лица ужасените моряци. Зенитчиците се мъчеха да улучат някое слабо място на нападащия ги самолет и да го взривят във въздуха, но всичко беше напразно. Машината се вряза в комина, който откъсна и двете и крила, но пропусна тялото навътре в утробата на кораба. Почти веднага се разнесе ужасен тътен и от димохода, погълнал преди малко самолета-самоубиец изригна мощен огнен стълб. Експлозията беше толкова силна, че предизвика разцепване в корпуса на кораба, а заедно с това и детонация, която взриви единият склад на боеприпаси. Пламнаха многобройни пожари. Труповете бяха стотици. Капитан Колбери, чието тяло беше отхвърлено от мощния взрив в ъгъла на мостика, стана и със замътен поглед огледа кораба си. Нямаше нужда от много размисли и оценки, "Тендър хуук" загиваше. -Напускай кораба - беше последната команда, която успя да изрече, преди нов взрив, този път на резервния барутен погреб, който се намираше точно под мостика не го вдигна на няколко десетки метри във въздуха. Останалите живи скачаха през бордовете във водата и отчаяно се бореха за място в спасителните лодки, които есминците бяха спуснали. Корабът получи силен крен надясно - там широчината на пукнатината беше по-голяма а след това огромният му корпус с пронизително скърцане се разцепи нацяло и двете му части бързо се скриха във водата. Игаки видя, как една малка точка се отдели от тялото на американския бомбардировач и полетя надолу, към центъра на града. Малко по-късно над спусната бомба се отвори парашут. -Странно, - помисли си японката - Бомба с парашут, какво ли означава това? На малко повече от 100 метра, преди да достигне земята черната точка светна непоносимо ярко изгаряйки очите и. Земята под краката на Игаки потрепера, о после точно мястото на взрива на бомбата от земята се израсна огромна черно-червена гъба от пушек, прах и огън и се издигна към небето. - Господи, сигурно така изглежда преизподнята - успя да си помисли момичето, в същото време, когато десетки и стотици къщи се рахвърчаваха и запалваха, После мощната взривна вълна подхвана крехкото и тяло и го захвърли безжизнено на стотици метри назад. Шест дни по-късно, на 15 август 1945 г. императорът на Япония заповяда на армията си да прекрати огъня. Същият ден вицеадмирал Угаки поведе последните си пилоти-камикадзе от ескадрила на финален бой. Всички загинаха с чест, без да причинят особени загуби на съюзническия флот. На същата дата Мери, прибирайки се от работа, научи от майка си за гибелта на "Тендър хуук". - Мери, дъще - каза възрастната жена с треперещ глас - Джак е мъртъв, намерили са тялото му. - Кой Джак? - едва промълви Мери, усещайки как се подкосяват на краката и и как студени тръпки преминават по тялото и , но само след миг разбра колко безмислен беше въпросът и, поне за самата нея.