Защо ли ми звучи толкова познато? Дали говорим просто за отношенията приятели или мъже-жени резултата е почти един и същ Аз например също като теб в един момент загърбих всички тези неприятни личности и започнах бавно да "подменям" неприятните ми приятели и да се заобикалям с такива които имаха моите интереси. В един момент се оказа обаче, че те или бяха прекалено малко или просто в един момент престанаха да участват в клуба, да го наречем "Самотниците", завързаха контакти с хора отвъд, намериха си интимни приятели/приятелки, годеници, съпрузи/съпруги и аз пак се оказах изолирана от всички и всичко. А така ми се искаше да имам кой да ме обича, да ме разбира и да можем пак да си говорим като едно време, за смислени неща, но не би... По едно време щастието като че ли най-накрая почука и на моята врата и аз го срещнах - НЕГО, точно както пишат и показват по филмите, единствения, онзи които да сподели живота ти и да отмие от челото ти думата самотник=загубеняк Но както пак става в този ужасен и отвратителен свят той си отиде - един ден (не много отдавна всъщност) той просто напусна живота ми, както го бяха правили и хилядите останалите хубави неща/хора в живота ми Вече не знам накъде да поема, нямам сили като преди, а май вече губя и желанието, да се изправя отново на крака и да продължа оптимистично напред Не вярвам, или май вече не желая, да повярвам че ще намеря или ще ми се случи нещо толкова хубаво отново. Чувствам че всички около мен (включително родителите ми) очакват тъкмо обратното и това ме дразни още повече Дразни ме като че ли друго - че са прави в това, че ако продължавам по този начин, с моята чувствителност и наранимост, в крайна сметка ще се самоунищожа след години в търсенето на щастието Не може ли, за бога, и ние различните да сме щастливи в крайна сметка? Толкова много ли искаме от живота?