За много неща си прав, Разбирачо, по принцип и Дедото е прав за много неща за жените. Ти повече се опитваш да ни вникнеш в психиката от него, а той просто си лее огорчението или мнението на воля, но в едно е прав - ние, жените сме в повечето случаи тъпи гъски: необразовани, неосъзнати, първосигнални, любвеобилни, мазохистки отвсякъде, неспособни да се учим от крушенията си и налитащи все на едни и същи .... Винаги много съм вярвала на мъжа - той, силният, закрилникът, почтенният, умният...може би от този идеализъм са произлизали всичките ми любовни разочарования. Не виня него, виня себе си и стигам до изводите на Дедо, колкото и нелицеприятни да са ни. Не, че бих се подвела от някой лъскавичък пич, ами защото и при уж свестните, грубовати мъжаги с гордото име Болгар, стигах до едно и също - рой комплекси, купища страхове, силен нюх към материалното, желание за подчиняване и какви ли не още атрибути от речника на Фройд. Ами аз не искам да съм им вечната майка или психоаналитик или пък подлога за отпадъците, произведени от неосъзнатата им тъмна страна. Хайде, кажете ми тогава, къде да се срещнем ние, мъжете и жените - всичките неудовлетворени, всичките с чуството, че са прецакани. Уж съм интелигентна, уж разбирам много .... но нещо не съм доразбрала. Разбирам само, че всички са едни бедни, нещастни същества, виещи от болка и молещи за милост - до едно време. После се превръщат я в дребни или едри мошенници, я в свалячи, я в самовлюбени бизнесмени, а пък жените: от алчни кучки до неспасяеми мазохистки, прибивани всяка нощ от мъжа си (вие по-добре знаете нюансите). Може би животът ни е толкова тежък, обърнат с краката нагоре, както казваш ти. При всяка връзка имаме да мислим за толкова взаимноизключващи се работи: шефът е в мензис, колата спря, той обича ли ме все пак, детето няма обувки, уволняват ме, тая що не си..., бойлерът изгоря, ще му дам да се разбере аз на него ... Говоря за нормално работещите, сродностатистически българи. Висящите в дискотеките не са ми позната порода.
Абе абсурден ни е животът, от там - няма хармония, няма любов, всичко се изражда в някакво натегачество, само и само да останеш на повърхността, къде ти тука някаква любов... Да, знам го това, за Германия. Там хората са други, нормални, с ненакърнени чувство за достойнство, за ценност. Държавата им дава едно рамо, не се чувстват прецакани отвсякъде и дишащи като риби на сухо. Там може да избуява и чисто, безкористно приятелство, и любов в идеалния и вид, без сянката на апартамента, колата или друг бонус по пътя към нея.
Продажни са повечето българи, това е моят скромен опит с тях. Хем комплексари, хем сметкаджии. Не ги виня, виждам, че трудно се оцелява в нашата джунгла с идеализъм в светналия поглед. Тук просто няма светнал поглед. Тук няма даже и усмивка.
Няма да забравя една усмивка в Мюнхен. Чаках на светофара и една жена отсреща просто много мило, дружелюбно и без никаква видима причина ми се усмихна.. просто така, защото и на нея и беше хубаво и излъчваше тази хубавост и наоколо, зарази и мене, после и аз се усмихнах, сигурно заразих някой друг и така всички ходихме хубаво заразени из този прекрасен град и излъчвахме любов и радост от живота... Ето това трябва да се случи и тук и тогава..., може би...
За българките - много красиви има, евала на породата и природата ни, но и ние зацикляме в материалното, младите момичета се гърчат в нямането, чудят се накъде, а акълът им още не се е развил и тръгват по най-лесното - продават се. Много продажна нация станахме: мъжете почнаха да ни завиждат на проституирането, пък после и те си плюха на ръцете и се изродиха: или жиголо, или мазен каририст (може политик), или откровен педераст. Какво остава за малкото неекспортирани още български хубавици - за младите е ясно, а по-възрастните се превръщат в огорчени лелки, влачещи сто заболявания, сто безработни роднини + болен мърморив мъж на гърба си.
Абе, момче, ходи в тази голяма, хубава и зелена държава и дано ти излезе късмета. Дано забравиш по-бързо срамното си минало на разбивач на женски сърца, сваляч, трепач и пр.булгаристански геройства и стигнеш до стойностните чувства. Благодаря, че ме светна за някои неща. Ние половете, като два отделни свята, трябва от време на време да се учим един от друг, да се споделяме. И да се опитваме да бъдем само и единствено едно: почтенни един към друг, каквото и да ни струва това.