Интересно е да се разясни и отбележи, че СЗ (Стария Завет) приключва с очакването на Месията.
В СЗ се случват много неща, някои от които са с много централна роля.
- Сътворение;
- Извращение на Творението (човека), с пик Содом и Гомор;
- Потоп;
- Съграждане на Вавилонска Кула (предпазно средство, което да предпази същи този непоправен човек от гнева* Божи, от Потоп);
- Извеждане (от Вавилон);
- Странство/скитничество, в търсене на Обещаната Земя (Обетованата),
- Установяване в Ханаан;
- Разделение (на колената израилеви);
- Робство (в Египет);
- Изход от робството;
- Ново Скитничество/лутане в Пустинята (получаване на Закона/Тора на Синай, изграждане на Скинята);
- Завръщане у дома*, в Ханаан;
- изграждане на Храм
- Ново* разделение и появата на две държави Израил и Юдея;
- Вавилонски плен и разрушение на Храма от вавилонците;
- Независимост на Израел и издигане на Втория Храм;

Така завършва СЗ.

Още по времето на Ориген, в Александрийската духовна школа се е преподавало многопластово разбиране на Писанието.
С оглед на това може да се каже, а и не само, а и да се докаже, че Писанието описва различни състояния на душата в човека, еволюционния и път, от раждането му до... промените в неговото сърце.

Човек се ражда. Съзнанието му е относително чисто, голо, като Адам в Рая. Може да се каже, че новороденото дете е като в рая - почти необременено. Липсва му здрава логика и прагматична мисъл, която да му помага, или да го тормози (до колкото има разлика всеки да си прецени за себе си).
Това свойство на съзнанието е родено по-късно - плът от плътта ми, кост от костта ми. Наречено е Ева (хЕва).
Желанието съществува изначално в човека, още с неготово сътворяване - "и човекът стана жива душа" - появата на импулс, на мотив в голото съществуване, който импулс да го оцвети.
Човекът е копнеж сам по себе си - желание за щастие, желание за нещо което самият той не съзнава в повечето време.
Несъзнатото желание е фино, но неимоверно мощно и то подбужда всичката деятелност у човека. Но появата на желанието е невъзможна да съществува, ако не съществува и Празнотата, неудовлетворението. Точно това е същината на Сътвореното - то е празнота, то е потенцията на желанието.
Та човек бива сътворен, относително чист, гол, в Рая (безгрижие) и единствено желанието, което било несъзнателно присъствало в него по-мощно.
Желанието за щастие.
В центъра на Рая било сътворено Дървото на познанието на добро и зло, чиито плодове носели познание.
Неминуемо около това дърво кръжало и изкушението, което лесно пленило Ева (прагматичността), и тя яла от това дърво. Дала и на Адам, та и той ял...
Това дърво е сетивността и техните плодове.
Съзнанието търсещо щастие, поради желанието в себе си бива подмамено от изкушение и объркано от него. В тази измама, изключително сладка, то обръща поглед/взор към плодовете/усещанията които му дават сетивата/дървото и това автоматично го вади от Рая, давайки му постепенно познание за добро и зло, което цяло вечност се разгръща и осъзнава от човека.
Да, разцентрирано съзнанието започва да търпи промени и да "залепва" по различни слодости на външния свят, външен на Рая. Раят зад човека хлопва врати и човек опиянен продължава да вкусва от плодовете на дървото, да търси предпоставки, външни за зреенето на още и още такива плодове, съвсем заслепен дори за тях и за същинското дърво.
Ето какво казват за дървото светците:
"Според класическото тълкувание на свет. Григорий Богослов, в рая Бог е дал на Адам

„закон за упражняване в свободата. Законът е бил заповедта: от кои растения да се ползува и до кое растение да не се докосва. Последното е било дървото на познанието, и е насадено то не злонамерено, и е забранено не от завист (да не се отварят тук устата на богоборците и да не подражават на змията!); напротив, то е било добро за употребяващите го благовременно (защото това дърво, по моето мнение, е било съзерцанието, към което могат да пристъпват безопасно само опитно усъвършенствалите се), но не е добро за още неукрепналите и за неумерените в своето желание, подобно на това както съвършената храна не е полезна за слабите и нуждаещите се от мляко.”(„Второе слово на Пасху”, VIII, с. 129)

A преп. Иоан Дамаскин пише:

„Дървото, пък, за познаване и на доброто, и на злото е разглеждането на едно многоразлично зрелище – познаването на собствената природа, което е прекрасно за хора съвършени и стоящи твърдо в Божественото съзерцание, тъй като разкрива великолепието на Твореца; то е прекрасно за хора, които не са застрашени от преминаване в друго, по-лошо състояние, тъй като по силата на продължителното упражняване са привикнали към такъв род съзерцание; но то съвсем не е прекрасно за хора още млади и в голяма степен подвластни на сластолюбиви желания, които обикновено ги привлича към себе си и ги разсейва грижата за собственото тяло, вследствие на тяхното неустойчиво пребиваване в това, което е по-превъзходно, и вследствие на това, че те не са се още утвърдили здраво в привързаността към единствено прекрасното.” („Точное изложение Православной Веры”, ІІ, 11, с.77)

Та дървото на познание на добро и зло видно е опасно и води до вън от Рая (то може и да възвърне човека към Рая при правилна работа с него).

Вън от Рая, с нарастваща прагматичност и желание човек пораства, учен на егоцентричност и егоизъм на първо място от собствения си инстинкт. Подстрекаван от желанието вътре в себе си човек достига до истински падение, греховност, разврат, беззаконие.
Единствено една малко част от него остава праведна и дистанцираща се от всичко това.
Потопът е символ на депресията и наистина, ако човек му отпусне края, каквото сме свидетели да става с хората да речем в Холивуд - наркотици, алкохол, секс, удовлетворяване на всички мание и пр. - всичко това води и държи човека у депресията, защото нищо от това не ощастливява човека напълно, а нещо повече - вреди му, променяйки вътрешната му биохимия.

Та Потопът залива такъв човека.
Човекът в Писанието - това е Битието, цялото сътворено Битие е Човекът и всичко описано в Библията се случва вътре в него, погледнато през едно от тълкуванията.
Удавен в този потоп, у човека оцелява само онова, онази дистанцирана част, наречена Ной, която до голяма степен запазва праведността си. Тази част има "трима сина". Двама от тримата - неправдата в тях е заложена и тяхното поколение дава ход на Вавилон, изграждането му.
Вавилон е алегория на съпротива на човека срещу Бога и желанието му да постигне Щастието без Бога, със свой собствени сили:
Човек, излязъл от депресията, от тъмната бездна на умопомрачението, "измисля" начин да се предпази, или по-точно казано е опитва да се предпази от Бога и причинно-следствения Закон (Гнева Божи), строейки кула от възможности.
Там е астрологията, окултизма и магията (в лошия смисъл на думите), позитивното мислене и себеутвъждения също са там и всичко фалшиво, което човек си мисли, че чрез него ще достигне величието на Бога (Небето).
Да, кулата е отправена към Небето, с цел да се избегне Потопа.
Връх на съпротивата.
"Разбъркването на езиците" е объркаността, вътрешната у човека, която не му дава яснотата за собственото му поправяне, със собствени сили.
Творецът го предпазва по този начин, спасявайки го от това да извърви пътя на тази невъзможност.
Методики много - фармацевтиката, медицината съвременната, електричеството, целият икономически и социален растеж - всичко това е Вавилон, барабар с безбройните ню-ейдж практики за себепостигане.

Това са просто опити, съвсем естествени, поради страха от смърт, от болест, от загуба, от нещастие. Човек не желае да поправи себе си, а търси външно натъкмяване, което да му донесе щастието. Той все още се съпротивлява на Бога чрез всичко и не търпи наказание (кармата си), хленчи, недоволства, не я приема, а хули Бога, обвинявайки го за какво ли не, без въобще да осъзнава, че причината за страданието се крие в него самия, в злата човешка природа, в неведението.

В този етап са много от хората, все още. Техните души са на това стъпало от развитието.

От този Вавилон обаче Бог извежда, на който му "дойде времето".
Извеждането става чрез Авраам.
Авраам символизира определено ниво на съзнание, което се случва в човека, ражда се и то започва да расте, получава Божия откровения и става водач на "група".
Тази група, начело с Авраам, бива изведена от Вавилон, от старото ниво на съзнание и започва един нов цикъл за нея - прехода към мястото, където има тучни пасбища, мед и мляко, към спокойствието и любовта, към Мира Божи.
Тази група биде наречена "евреи", което в превод означава "скитници", "странници", "чудаци", "преминаващи"...
И наистина тези хора са чудни в очите на хората, у които все още е на лице съзнанието Вавилон.

Реално погледнато такъв етнос няма. Няма евреи, като етнос. Самият Авраам е бил шумерец, от Ур Халдейски. Всичкият му род са шумерци. Това, ако гледаме буквално на Писанието. Групата оформена около Авраам са група от хора с подобни на авраамовите намерения - а намеренията са откъсване от вавилонското съзнание и следване на Божията Воля, послушанието на Божията Воля и подчинението на Бог, като на Творец на Света и човека.
Наистина чудно в очите на мнозина!

Та Авраам и групата попадат най-накрая в Ханаан - Обещаната Земя от Бога и заселват се там.
Ханаан, Обетованата земя символизира човешкото сърце.
Минават години в относително благоденствие, докато в групата, не става разделение, поради завист и желание.
12 (13) се разцепват на 10 срещу 2, нарушавайки бащините, отческите (Авраам-овите) повели.

Йаков, син на Исаак, внук на Авраам и баща на 12 сина получава името "израил".
12-те сина дават началото на 12-те израелски колена/рода.
Та там се случват междуособици, всред 12-те.
Йосиф, един от 12-те бива продаден от братята си за роб в Египет.
Апропо, колко са венчелистчетата на четвърта чакра, както я описват?

Та в сърцето, поради наличието на несъвършенство все още, се случва разделение. Има завист, тъга... които стават родители на агресията и злите намерения.
Егоистичното съзнание взема превест и праведността бива запокитена в робство, в Египет.
Египет символизира твърдата материя, материализма, сребролюбството, богатството. Тези неща имат голяма полза от праведността, защото с нейна помощ могат да се добиват богатства. така се и случва - в седем години на богато плодородие Египет, благодарение на Йосиф (а той благодарение на богообщението) успява да натрупа резерви, които в последвалите седем години суша и нищета успяват не само да запазят цялостта на държавата, но и дават преимущества пред останалите държави в региона - тя става условия за тяхното оцеляване.
Та Йосиф от роб достига до пръв саветник и приближен на фараона.
Еврейте (братята на Йосиф) начело с Йаков биват принудени от глада да искат от Египет спасение.
Йосиф не само дава спасение през тези седем години на глад, но дава и охолство на своя род.
Той, заедно с по-малкия си брат Венямин онаследяват това, което е започнало от Авраам, преминало в Исаак, а след това и в баща им Йаков.
Все нива в израстването на душата.
Минават години фараонът умира и евреите се оказват в немилост.
Започва Робството в Египет, защото сърдечността не е правапропорционална на материализма.
Деспотичното съзнание от егоизъм опитва да унищожи сърдечността, защото тя за него е заплаха. Опасно е да бъдеш добър! Но все пак това, добрината може да се ползва егоугодно. Така и се случва на практика у различни хора.

От Египет Бог извежда "народа" си чрез Моисей, чрез който се дава и Тора/Закона, който бележи началото на нова ера за сърдечното съзнание.
Лутането в Пустинята дава много уроци, както и преминаването на Червено море.
Попаднали отново в Ханаан, в сърцето, евреите строят Храм. Този Храм е Заповедите Възлюби Бог, с цялото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си сила" и "Възлюби ближния както себе си", които са сбитата/обобщената форма на 10 заповеди.
Не е лесно обаче сърцето да остане цяло.
След смъртта на Соломон то отново се разцепва на две и отново на 10 към/срещу 2.
Това води до неговото отслабване и до т. н. Вавилонски плен.
Това води и до разрушаване на Храма.
Бог обаче спасява за сетен път сърдечното съзнание от набези и от пленничество, учейки човека чрез сурови уроци.
Строи се втория Храм, за който се казва, че не може да бъде сравняван по бляскавост с първия.
Храм основаващ се на простото "Не причинявай вреда (на другаря си)".

Не е никак лесно на човек да устои в тези неща, нито в любовта, нито в опита да не причинява вреда на света/себе си.
Няма и как да бъде друго, при положение че липсва Трансформация, същинската.
Тук завършва СЗ - в опит да се опази Закона/Тора от човека, от сърцето му, което, ако се случи - в отговор на това Бог дава на човека Покой, Почивка.
Тази Почивка и Покой се наричат "навлизане в Шаббат", а "Шаббат" е "прекратяване на деятелността".
Деятелността бива два вида - телесна и мисловна.
Та този Покой е условието за появата на любовта в Сърцето и в този Покой, ако достигнат до него, човеците от това ниво чакат появата на Спасителя, на Месията, на Любовта, която да ги поправи, която да ги избави от патологичния им егоизъм и да изпълни Закона по естеството си.

Раждането на Любовта в сърцето дава ход на Новия Завет (НЗ) и наистина за такъв човек отношенията с Бога, както и Завета Божи е нов.
Вече не се обещава само Почивка, навлизане в Шаббат, като награда, а се обещава Спасение, спасение от страданието и от смъртта.
С това евреина спира да бъде евреин - движещ се към сърцето, а се превръща в последовател на Христа, на Любовта в сърцето.

Това е и разликата между Християнството и Юдаизма - Юдаизма все още се чака Месията, докато в Християнството, за човека наричащ себе си християнин, този Месия е вече дошъл и работи вътре в него.

Де`факто обаче много хора наричат себе си и наричат се едни други християни, пък са още във Вавилон, или пък робуват в Египет... Не са малко и тези, които скитат в Пустинята и тепърва получават Закона/Тора.
Има и такива, които са в сърдечно разделение и които падат във Вавилонски плен.
Има и такива, които строят Храма в сърцето си.

Нива на душата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите