|
Привет!
Да си кажа правичката джентълменство и продобни - за мен тези неща нямат кой знае какво значение.
Човек не може да бъде насила такъв, или онакъв, пък и да се насилва - от това няма смисъл, защото въпросното насилие би било продиктувано от комплексираността и от наложените норми в света, които разбира се са криви.
Но със сигурност е в правда и аз да дам отговора си на поставените от мен самия въпроси.
Докато пишех темата още, мислех да го направя и се почудих как точно. Избрах до го направя, тъй с подразбиране, от самия текст на темата, но явно или съм не достатъчно способен на подобни изразни средства, или... друго.
И за нещо друго се сетих докато пишех в темата - за това, че ако дам своите отговори може на свои ред въпросното да бъде видяно от четящия като самохвалство, или фукня... То, нали знаеш, човек намира винаги за какво да се хване, ако го влече.
Та ето и отговорите.
Не намирам щастие в нищо от този свят, което ще рече, че още има тръни и прегради в мен, които ми пречат да видя Единосъщието и все още съм в разделение - Божествено/неБожествоне; Нирвана/Сансара; този свят/онзи свят; покой/непокой; добро/зло; Светлина/Тъмнина; Просветено/Непросветено; Герой/не Герой...
Рядко, но качествено, когато ми се отворят "очите" и зърна Реалността, когато у мен рухнат преградите, тогава се радвам и на малките неща, защото във всичко виждам Бог/себе си.
За мое съжаление (което съжаление е грешно, сковаващо, възпиращо) все още това явление не е безвъзвратно у мен, не е окончателно, не е тотално.
Както се казва обаче, щом съм "пил" веднъж от "виното" не искам друго "питие".
Та това е нещото, което буди насладата у мен.
До колко съм герой?
Мисля, че не съм герой, или поне ако съм такъв, защото не може да се каже, че не изживявам трансформация и че тя не е болезнена, то съм от най-малките и дребни геройчета...
Да, не ми е трудно да се разделя с привързаностите. Но, именно дуалното възприятие е все още пречката у мен, която ме кара да остана "тук" зарад другите, за да не страдат те, защото малко или повече има такива, които са привързани към мен, а от там и аз към тях, поради състраданието. Разбира се, че щом не съм съгласен с тяхното страдание и щом не искам да го допусна, щом го избягвам, значи не съм съгласен и отхвърлям своето собствено страдание, значи не съм го прегърнал и не съм убеден тотално в неговата полза, или съм убеден, но се моля и търся друг път - не чрез страдание, а чрез любов, поне за другите, пък мен... мен ако ще и крокоили да ме ядат.
Та сам виждаш как подсъзнанието работи - ужким не е съгласно с външното страдание, със страданието, което се съотнася към виншното на човека, към външния свят, но всъщност несъгласието е и към собственото страдание, ропот... Толкова е и "разликата" между вътрешното и външното.
И ето пример със съденето, в което си склонен да обвиниш и което ти се мерджелее, че го прави някой... С констатацията, че темата изглежда съдийска, сам ти влизаш в ролята на съдия, на съдещ.
Съденето не е лошо нещо (дуалност - добро/лошо), стига да няма присъда. Инак съденето е нещо необходимо. "Съдене" е абсолютно аналогично на "съждание", на преченка, на това да сложиш на "кантара".
Съденето е страшно (двайта/двойственост - "страшно"/нестрашно"; "полезно"/"вредно"), когато се издава присъда, от рода на "този е непотребен", "нещастник е", "левак" - нали това са преценки... съдебни, без човек да си дава смедка дали сам той вижда добре, или все още само повърхностно. А присъдата е: "не го харесвам", "не го обичам", от които следва и наказанието - зла дума, порицание, бой, каторга и пр..
Такива сме ние хората...
Редактирано от edinica_nula на 12.09.12 08:01.
|